Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Случвало ли ви се е да бъдете обсебени от някой филм? Гледате го, излизате от киното и се усещате, че цял ден мислите за него. Разказвате на всеки колко ви е харесал, проучвате актьорите в интернет, сваляте си саундтрака към филма. Гледате и изчитате всичко, свързано с филма и пак не можете да успокоите ентусиазма си. На мен рядко ми се случва. Първият път беше с "Пътят на промените". Вторият е сега, а причината е филмът "Мъжете, които мразеха жените".
Филмът, познат на широката аудитория с оригиналното си заглавие "The Girl With The Dragon Tattoo", започва своя живот като книга през 2005 г. Тя е част от трилогията "Милениум" с автор журналиста Стиг Ларшон. Ларшон умира през 2004 г., оставяйки три непубликувани романа, които в последствие се превръщат в бестселъри в Европа и САЩ. Темата за насилието над жени не случайно попада в книгите на Ларшон. Когато е на 15 години, той става свидетел на изнасилване на младо момиче. Не успява да ѝ помогне и цял живот се чувства виновен за това.
Американската версия на първия роман от трилогията е режисирана от големия Дейвид Финчър. При положение, че Финчър стои зад филмите "Седем" (1995), "Боен клуб" (1999), "Паник стая" (2002), "Зодиак" (2007), "Странният случай с Бенджамин Бътън" (2008) и "Социалната мрежа" (2010), сещате се, че трябва много да се постарае, за да се изложи. Всъщност още с началните надписи "Мъжете, които мразеха жените" кара косъмчетата на врата да настръхнат притеснено, защото образите, които се преливат пред погледа, са неописуемо зловещи.
За онези от вас, които не познават сюжета, ще го разкажа с две изречения. Разследващият журналист Микаел Блумквист (Даниел Крейг) губи дело за клевета срещу милиардера-индустриалец Ханс-Ерик Венерстрьом. Блумквист обаче получава предложение да работи за Хенрик Вангер (Кристофър Плъмър), който иска да разкрие убийство в семейството от преди 40 години. Блумквист се съгласява и се разравя дълбоко в рода Вангер, който крие зловещи тайни. Негова асистентка става Лисбет Саландер (Руни Мара) – аутсайдерка с тежко минало, но гениална хакерка и много умно момиче.
Целият филм протича в сиво-синя и черно-бяла гама. От всеки кадър лъха студ, независимо къде се развива действието. Някаква типично шведска отдръпнатост, но пресъздадена по американски. Руни Мара, която играе Лисбет Саландър, е най-любопитният персонаж. Физиономията ѝ е каменна и се променя, едва когато емоциите и усещанията ѝ са на прага на поносимото. Иначе тя се взира, изследва, запечатва и запомня всичко с феноменалната си фотографска памет. И не забравя да отмъщава. Нетипичната ѝ физиономия, външен вид и начин на общуване карат всеки инстинктивно да се отдръпне, когато я срещне. Естествено, тя има проблеми, живее при настойници и се спасява сама на улицата. Но животът ѝ я е направил гениална. Именно затова е избрана като асистентка на Блумквист, който впрочем тя сама е разследвала дълго време.
26-годишната актриса Руни Мара прави изключителна роля. Нейното иначе нежно момичешко лице е превърнато в груба физиономия, недопускаща никакви издайнически емоции. Мара пресъздава блестящо персонажа си, а аз определено не съм съгласна, че всеки може да изиграе аутсайдер и изрод в обществото. Но Мара го може.
Всъщност в "Мъжете, които мразеха жените" на Дейвид Финчър няма слаба роля. Даниел Крейг е непоклатим в ролята на Блумквист и с изпълнението си помахва за "Здрасти" на онези, които не го харесват като Джеймс Бонд. Кристофър Плъмър, макар и да се появява рядко, носи тежестта на филмографията си и всеки фен ще му се зарадва. Стелан Скарсгаард е страхотен като един от синовете във фамилията Вангер, а и да не забравяме, че той е един истински швед в американски филм, заснет по шведски роман. Лудница! В останалите роли ще видите още Стивън Бъркоф, Робин Райт, Джоли Ричардсън, Горан Вишнич и др.
В началото говорих за музиката. Факт е, че тя е смразяващо силна, от онзи тип, който изиграва своята ключова роля за цялостното възприятие на филма. Ако Trent Reznor не ви говори нищо, влизайте в YouTube и слушайте.
Американският "Мъжете, които мразеха жените" е по-зловещ, по-тайнствен и изненадващо по-мълчалив от шведския. В първия филм на Нилс Арден Оплев, излязъл още през 2009 г., се изговарят прекалено много неща, обясняват се и се поясняват. Нещо, което при Дейвид Финчър, за радост, отсъства. Неговите персонажи говорят с мълчание. Те разсъждават с поглед и оставят на зрителите малка част от загадката, която да разкрият сами. При съпоставка на двата филма излиза, че американската версия изглежда по-шведска от шведската. Но подобна съпоставка не може, а и не бива да се прави, защото и двата филма са субективен прочит на един роман. След като гледате "Мъжете, които мразеха жените" няма да имате търпение да видите и следващите две части. Шведските вече могат да бъдат намерени. Американските все още се обсъждат.
Имам си един личен критерий – ако не усетя по никакъв начин дължината на филма, значи екипът се е справил добре. При "Мъжете, които мразеха жените" се получи точно така. За финал ви подарявам една от темите във филма, който ще се появи по българските екрани на 6 януари.
