Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Америка, 1966 г. По железопътното трасе между градовете Бътлър, Индиана и Толедо, Охайо се разнася мощният звук от ревящите двигатели на ниско прелитащ реактивен самолет. Секунди по-късно покрай лицата на наблюдателите профучава локомотив. Реактивен локомотив...
Странната реактивна машина се нарича М-497 "Black"Beetle", а причината за появата ѝ е упадъкът, в който се намира железопътният транспорт на САЩ по това време. Компаниите са в постоянна конкуренция с постоянно увеличаващия се брой на магистралите и развиващата се с бързи темпове авиационна индустрия. Много железопътни компании инвестират в експерименти за създаването на нов високоскоростен влак. На изследователския екип на New York Central Railroad е поръчано да събере данни за създаването на евентуална високоскоростна железопътна услуга, както и да провери дали наличните по това време в САЩ релси биха издържали такъв вид транспорт.
За целта инженерите поставят върху стандартна дизелова мотриса Budd RDC-3 два авиационни реактивни двигателя J-47-GE-19, доказали се на редица самолети, между които B-36 и легендарният F-86 "Sabre". Същите двигатели са използвани и при скоростния автомобил "Духът на Америка", който през 1963 г. поставя рекорд от 643 км/ч по земя. Колаборацията между влак и самолет е извършена само за 30 дена, като всички седалки за пътници са извадени, за да се освободи място за всичкото оборудване, необходимо да се съберат сеизмичните данни от локомотива и релсите. Предната част пък е оборудвана с аеродинамичен обтекател, намаляващ въздушното съпротивление.
Самите изпитания са проведени на 23 и 24 юли 1966 г. на 111-километрова отсечка между градовете Бътлър и Толедо. Трасето е специално избрано като един от най-новите и равни железопътни участъци в страната. В хода на изпитанията "черният бръмбар" достига скорост от 294 км/ч - най-високата, постигана от железопътна машина в САЩ, която не е подобрена до днес. След множество експериментални рейдове по трасето, събраните данни показват, че настоящите релси са в състояние да издържат на натоварванията от високоскоростни влакове.
Въпреки добрите резултати, постигнати в хода на изпитанията, машината не е пусната в серийно производство и пътищата на локомотива и двигателя се разделят. От първия е свалена реактивната маска, отново е реоборудван с пътническия си салон и се връща на активна служба, която приключва през 1984 г., когато е предаден за скраб - един тъжен край за такава машина. От друга страна двигателят има по-щастлива съдба - след скоростните приключения е преквалифициран като реактивен "духач" на сняг от заледени релси и се превръща в прототип на стандартна снегопочистваща машина, използвана и в наши дни в САЩ. Все пак завършихме щастливо, а? :)
