Големият италианец Франко Неро е the real deal - истинска международна звезда от "старите дни на голямото кино". Неро има около 200 екранни роли, снимал е с режисьори от десетки националности, включително при титани като Джон Хюстън, Луис Бунюел, Райнер Вернер Фасбиндер, Куентин Тарантино и сънародниците му Серджо Корбучи и Енцо Кастелари.
На 73 години Франко Неро остарява красиво като катедрала. Легендата дойде в България, за да гостува на 19 София филм фест и върна носталгията ни по митичния свят на спагети-уестърна. Автентичният Джанго е в топ форма и само може да се надвяме, че "големите сини езера", както Корбучи е наричал очите му, ще се озоват в близкия план на още много съвременни майстори на киното.
Сеньор Неро, разкажете за новия филм с ваше участие "Децата на Маам", който представяте на 19 София филм фест"?
Първо трябва да кажа, че не представям филма. С участието си в "Децата на Маам" правя услуга на младия режисьор Паоло Консорти. Ролята ми е малка, имам само една сцена. Понякога обичам да правя услуги на млади кинотворци, особено за независими филми и когато не им достигат пари. Често ме молят да участвам в някой кратък епизод и ако ми хареса сцената, която ми предлагат , обикновено приемам. В случая играя образа на цар Ирод – за мен той е древен, двойнствен персонаж, носещ доброто и злото в себе си.
Като говорим за древни персоножи, една от първите ви значими роли е в библейския епос "The Bible: In the Beginning" (1966), режисиран от великия Джон Хюстън. Какво си спомняте от работата с един от най-иконичните майстори на голямото кино?
Всичко дължа на Джон Хюстън. Ако не беше той, кариерата ми сигурно щеше да се развие твърде различно. Заради него успехът дойде много по-лесно при мен. Когато филмът "The Bible: In the Beginning"
излезе, имаше огромен отзвук по целия свят и всички говореха за новото откритие на Хюстън – това бях аз в ролята на Авел. Хората искаха да разберат повече за този млад актьор Франко
Неро. Хюстън беше мой учител във всичко. Той ми преподаваше на английски със записи на Джон Гилгуд и Лорънс Оливие в техни шекспирови превъплъщения. Така учих английски - фонетично по
Шекспир. Освен всичко останало, той ме препоръча на Джошуа Логан за ролята на сър Ланселот в неговия филм "Камелот" от 1967-а.
Джон Хюстън има на репутацията на внушителен и абсолютен авторитет на снимачната площадка. Нещо като велик филмов диктатор. Така ли беше?
О, да. Той беше висок, импозантен мъж със силен глас. В негово присъствие се чувстваш сигурен. Фантастичен човек.
Какво ще ни кажете за другия титан на седмото изкуство – Луис Бунюел, при когото сте се снимали в "Тристана"?
Гений. За мен той е най-великият филмов режисьор на всички времена. На него му трябваха много малко пари, за да прави кино. Имаше ясна представа за това, което иска. Да работя с Бунюел беше голямо преживяване. Никога не ме наричаше Франко заради франкизма и режима на генерал Франко тогава в Испания. Обръщаше се към мен с Неро, винаги с Неро. Беше като момче. Всички гении по един начин са деца. Това казах и на Тарантино по време на "Джанго без окови". Цитирах му италианския поет Джовани Пасколи, който е казал – "Във всеки мъж има душа на дете. Мъжът е истински мъж, докато душата на детето е в него. Когато детската душа го изостави, той е лайно, той е едно нищо.". Бунюел бе невероятен. Имаше изключително чувство за черен хумор. Обичаше шегите и имаше навика да ми поръчва да му нося един точно определен диджестив от Рим.
И мисля, че наистина ме обичаше, защото когато трябваше да се снима филмът "Монахът" по негов сценарий, той държеше аз да играя главната роля. След като в Испания забраниха снимките заради
католическите настроения, той го даде на французите, които искаха Омар Шариф. Но Бунюоел настоя аз да играя главната роля. Така и стана. Велик, велик мъж бе Луис Бунуюел. Единственият майстор, който не слагаше музика в творбите си – ползваше различни
звуци, кучешки лай, някой свири на пиано в кадър, стъпки по стълби... И можеше да монтира цял филм за три дена. Сега им отнема месеци - 3,4,5 месеца. Направо се побъркват. Докато Бунюел просто
знаеше какво прави.
А какъв човек беше Серджо Корбучи, с когото направихте емблематичния спагети-уестърн "Джанго" през 1966-а година?
Серджо Корбучи също имаше страхотно чувство за хумор. Беше ме видял в някакъв филм и искаше да ме вземе за ролята на Джанго, но продуцентите са имали предвид други двама. Стигнали до идеята да отидат при дистрибуторите, да им покажат наши снимки и те да решат кой ще бъде Джанго. И дистрибуторите посочили мен. Корбучи бе много забавен, обичаше да казва на оператора – "Освети добре тези две сини езера на лицето на Франко. Те ще ме направят богат!" И беше много мързелив. Никога не идваше на снимачната площадка преди обяд. Винаги го чакахме и винаги имаше оправдание. Един път дойде при мен и рече: "Франко, съжалявам, всички ме чакат и мислят, че имам идея какво ще снимаме, но аз нямам идея. Хайде до бара". Това беше Корбучи.
Защо според Вас спагети-уестърн жанрът се превърна в такова значимо културнто явление, пленило колективното въображение на милиони зрители през 60-те и 70-те години на миналия век?
Нашите, европейски уестърни бяха много различни от американските. Мисля, че причината за успеха им е, че бяха насочени към работническата класа, към онеправданите, малки хора. Обикновеният работник
получаваше вдъхновение след като гледа "Джанго". Идентифицираше се с героя, придобиваше смелост, казваше си, че нещата могат да бъда различни.
Значи е имало политически подтекст?
О, да. Спагети-уестърните имаха много силен политически заряд.
Другият значим поджанр, в който сте оставили следа, е именно италианският политически трилър, който също изчезна от пейзажа. Защо стана така според Вас?
Няма го, защото има телевизия. Телевизията развали всичко. Опитват се да ги правят и днес, но не се получава, жанрът не работи в контекста на телевизията. Не мисля, че онова кино ще се върне
някога.
Вие критикувате сурово телевизията и нейното влияние върху културата. Тотално ли я отричате?
Аз не гледам телевизионни продукции и предавания. Гледам спорт – футбол, тенис, велосипедни състезания, бокс... Не гледам телевизия и отказвам повечето предложения за работа оттам.
Разкажете за "Джанго без окови" и работата си с Куентин Тарантино?
Беше добро преживяване. Той наистина държеше аз да участвам в неговия homage към "Джанго". И си мисля, че Тарантино запази тона и основното послание за репресираните хора, които възстават срещу несправедливостта. В старите спагети-уестърни това бяха мексиканците, в "Джанго без окови" са африканските роби на американска земя. Тарантино обича Корбучи и май сега пише книга за него. Помня когато по време на снимките се обръщаше към по-младите актьори като Леонардо ди Каприо и им казваше - "Вие не знаете кой е този човек. Той беше най-голямата звезда в света заедно с Клинт Истууд и Чарли Бронсън. Нищо не знаете!" Куентин се отнесе фантастично с мен. Когато показахме филма в Рим за пръв път, киното беше пълно и Тарантино представяше актьорите. Накрая представи и мен с думите – "А сега истинският Джанго. Всички станете". Всички трябваше да станат, за да ме аплодират. Без изключение. Куентин направо ги накара. Беше много забавно.
Автор: Апостол Владиславов
-
Благодарим на нашите приятели от Operation Kino за интервюто с големия Франко Неро. Очаквайте съвсем скоро специален материал "5 добри и 5
лоши филма с Франко Неро".