Мъпети – екзистенциалисти 0

Нормално е всеки да се замисля от време на време за странни неща. Неща, за които колкото и да мислим, нямат измисляне. Защо съм се родил? Например. Защо ще умра? Какво ще стане като умра? Има ли Бог? И не на последно място - защо няма бебета гълъби (това е сериозен въпрос, не трябва да се подценява).

Наистина всеки поне веднъж си е задавал такива въпроси и това е нормално. Нормално ли е обаче и мъпетите да се вълнуват от подобни теми? Според американския карикатурист Греъм Анабъл, отговорът на този въпрос е твърдо "да". Точно това е и темата на последната му серия рисунки. И защо мъпетите с тяхното трудно детство, с неблагодарната им работа на недооценени артисти, да нямат право да се замислят за смисъла на живота. Рисунките на Греъм ни представят симпатичните герои от малкия екран именно в най-ползотворния момент на тези размисли. Зареяните погледи на жабока Кърмит, Мис Пиги и Гонзо ни карат да мислим, че в натъпканите им с вата главици става нещо притеснително, че някъде под конците има душа и те не са просто симпатични марионетки.

Това, разбира се, са пълни щуротии. Просто поредната тухла в рекламния палат на предстоящия игрално-анимационен филм с участието на мъпетите ("The Muppets" 2011). Кърмит не оплаква тежката съдба на земноводните от семейство крастави жаби, дори и на тези, които живеят в Италия. Мис Пиги не се терзае от екзистенциалния въпрос "Да ядеш или да бъдеш изяден", а Гонзо, колкото и тъжен да изглежда в огледалото, нехае затова, че не е нито човек, нито животно, а е застинал някъде по средата като някой неуспешен експеримент на доктор Моро (ако си говорим честно, той май успешни няма).

Въпреки това рисунките са забавни и ме накараха да се замисля какви може да са екзистенциалните терзания и на другите анимационни и приказни герои.

Например натъжава ли се Мики Маус, когато чете "За мишките и хората" на Стайнбек и припознава ли своя добър и верен, но глуповат приятел Плуто в образа на Лени Смол?

Мисли ли чичо Скрудж за разложителното влияние на прекомерното богатство? Дали се чувства отчужден заради многото си пари и не се ли съмнява тайно, че разноцветните му племенници са винаги около него само заради имането му?

Какво ли е да си на мястото на Койота Уили, който непрестанно преследва налудничава птица из пустинята. Вероятно се терзае от съдбата си да е вечно втори, вечно да изостава и никога да не успява да постигне целта си.

И онази мишка с тежки емоционални проблеми, онзи малък кафяв садист Джери, който не спира да тормози горкия Том. А Том продължава да участва в тази жестока игра не за друго, а защото страда от тежък комплекс за малоценност, превърнал се в стокхолмски синдром и потисната любов към неговия мъчител.

Да не забравяме и Спящата красавица – младо и красиво момиче, което не успява да намери щастието в живота, тръгва по лош път, попада на остри предмети и започва да се боцка с тях. Всичко завършва с тежко усамотение, нарколепсия и сто години сън.

Не мога да не се замисля и за това как понасят Хензел и Гретел тежката си съдба, изправени пред трагедията на гладния пенсионер в лицето на Вещицата. Вероятно децата са раздвоени между порива към собствено оцеляване и съчувствието към гладуващата старица, онеправдана от пенсионната реформа.

Излиза, че във всеки един приказен герой има нещо гнило, нещо не му дава покой и му пречи да е щастлив. Но всичките им терзания накуп не могат да се измерват с тъгата, която изпитва магарето Йори. Аз самият не зная какво толкова може да мори горкото нечифтокопитно, но съм сигурен, че ще е проблем, достоен за самия Сартр. Въпросът наистина е сложен и не трябва да се пренебрегва и аз ще се радвам да чуя предположения каква може да е екзистенциалната душевната мъка на Йори.