Любен Кънев: Гилдията я няма, падението на държавните театри настъпи 0 2

Масовият зрител го познава от ролята на инспектор Тодоров в сериала "Под прикритие", но Любен Кънев далеч не е само това. Той е актьор, стараещ се да опази смисъла на професията си и го прави чрез авторски моноспектакли, в които влага всичко научено и всичко, което смята за ценно и смислено. Любен е от хората, които не се притесняват да посочват какво не им харесва и защо. Вижте какво мисли той за живота на престъпниците, оставката на Александър Морфов като директор на Народния театър и посредствеността в живота ни.

-----------------------------------------

Прекарал си известно време в истински затвор, за да подготвиш новия си проект "Аквариумни хора". Какво чисто човешки ти даде това изживяване?

Защо никой не ме пита какво ми взе?

Добре, какво ти взе?

(смее се) Взе ми 13 дни от живота, които пък аз дадох съзнавано в името на това да продължавам да си отстоявам принципите как да се подготви една роля, как да се доближиш максимално до реалността, в която персонажът ти живее и диша. Взе ми няколко черни косъма от главата и ми даде бели. Там си затвърдих едно убеждение, че човек може да постигне само това, което поиска и то само ако вярва и действа в посоката на желанието си. Ако не поискаш нещо, не можеш да го постигнеш. Аз бях там сред едни хора, които са като теб и мен, само че повечето от тях са живели в едни други среди и пространства като деца. Оттам им се определя следващият живот като тийнейджъри. Някои от тях са много сериозни престъпници, които сега обаче имат възможност да поискат да се променят. Видях, че част от тези хора няма да се променят, защото не искат, но други са решили да го направят.

Обществото ли трябва да им помогне?

Мисля, че трябва да се погрижим за всички подрастващи, а не само за тези, които са в къщите ни, защото после ще е късно. После ще търсим вината отново в тях, в престъпниците. Повечето хора с присъди в Бойчиновския затвор, преди да влязат там, са били може би в гетото. Като им свърши присъдата, може би пак ще отидат там. А в гетото няма кой да им помогне и вероятността да тръгнат по същия грешен път е 99%. Когато вратата на затвора се тръшне зад тях, те не знаят къде да отидат. А често няма и при кого. Няма и как. Не знаят накъде да тръгнат, да не говорим, че този затвор е на място, от което трябва да хванеш влак, за да отидеш където и да е. Как да хванеш влака с 10 стотинки? А как се ходи до гарата без обувки? Някой ще каже, че не съм нормален, защото това са престъпници, какво ти пука. И би казал "те са си виновни - нашите деца нямат обувки, за тях ли да мислим". Трябва да ги отпишем от света ли? "Аквариумни хора" има една основна задача - да накара хората да се замислят и за тези човешки същества, защото после те ще са в едно общество с техните деца и е хубаво да ги запознаят отрано с тях. Хубаво е да ги интегрираме, докато са още в затвора. Имам партньори в лицето на самия затвор, както и на Министерството на правосъдието и вярвам, че усилията ни ще имат резултат.

Винаги ли подхождаш по този начин, за да се подготвиш за роля - с тотално потапяне в образа?

Да, винаги. В противен случай може да я изиграе всеки. Аз не съм всеки, аз съм Любен Кънев. Радвам се, че ми зададе този въпрос всъщност, защото в България много-много не се коментира актьорският процес. Говори се за това кой с кого спи, кой с кого ходи на море, но не и как е подготвил ролята си. И има една проста причина за това. Не си ли забелязала, че повечето актьори са едни и същи във всяка следваща роля и вие журналистите няма какво толкова да попитате за актьорския им процес?

Разкажи за самата постановка "Аквариумни хора" и кога можем да я гледаме?

Това е текст, който аз съм написал. Става въпрос за един психотерапевт, който работи в затвор като социален работник. Той се грижи за затворниците. Затова влязох там – да видя как се случват нещата. Избрах Бойчиновския затвор за непълнолетни, за да се вгледам в подрастващите лишени от свобода - трябваше да се докосна, да видя, да пипна материята. Аз ще го играя този психотерапевт, не мога да си позволявам да импровизирам на такива сериозни теми. Лични истории няма, това е художествена измислица, базирана върху жива реалност и моя поглед върху нещата. В затвора заснех необходимите ми видеа с истински затворници – това е много важна мултимедия в "Аквариумни хора". С тях направих десет дни уъркшоп по тяхно желание. Първия път, когато отидох, изиграх "STOP - Дяволът се призна за виновен". Те казаха ела пак, обещах им и го обвързах с нов спектакъл. Гледах да съм полезен за тях, за себе си, за проекта. Важно е той да се случи, понеже е мой втори опит за самостоятелна работа, което е важно за пътя ми. Премиерата ще е в София в края на ноември.

Александър Морфов подаде преди дни оставка като директор на Народния театър. Като цяло непрекъснато се говори как държавните театри са в тежко финансово състояние. Какво е спасението за тях? Всеки сам да се оправя ли?

Аз първо мога да те питам къде са държавните театри. Те просто се водят държавни. Държавните театри отдавна са в ръцете на селски лордове. Падението им настъпи, защото щом и Народният тетър продава билети по 5 лева, за да си вземе субсидийката, ужас, срамота! И стига с този Народен театър - той отдавна е разорана нива и не е народен!

Относно Морфов ли, който преди няколко месеца стана директор и то по собствено желание? Ами, ако е знаел къде попада, защо се е съгласил? А той е знаел. Надали преди няколко месеца не е разбирал за какво става въпрос. Не сме деца вече и мотивите му за оставка като цяло са наивни, детски. Той е човек, който застава начело на театъра, от който идва. Според мен тук си проличава дали имаш идеи, дали знаеш къде отиваш, дали знаеш каква е средата около теб и би трябвало с тази среда да можеш да се бориш и да си подготвен за нея. Няма как след няколко месеца да я наричаш чалга среда, защото това е още по-наивно и според мен не е така. Театралната гилдия съсипа театрите, защото е гладна и няма достойнство. Няма лице, няма единомислие, няма мечти. И десетина режисьори продължават да си взимат многохилядните хонорари, докато актьорите гладуват. Това е трагедия. Така не става. Морфов не може с лека ръка да казва ти си такъв, ти си онакъв. Щом се е хванал на това хоро, означава, че може би и той е част от тази среда, която самият той нарече чалга правителство. Много евтино изказване. Жалко, че той е режисьор на "Хъшове". Преди исках да работя с него, а сега дори не искам да го познавам. С тези си действия той вече е далече от хъшовете. Много далече.

Може би са необходими мениджърски умения, а не само идеи и талант?

Какво означава мениджър? Ти като жена не трябва ли да си мениджър на своя живот? Ти имаш в живота си своите проблеми, своята среда, която е нужно да направиш по-благоприятна, за да си щастлива в нея. И трябва да си добър мениджър на себе си, за да станеш един ден щастлив човек. Ето, същото е. Това е неговата среда, неговият живот! Още повече, че желанието да стане директор е негово, никой не му е сложил пистолет на главата. Не може да се търси причина в липсата на умения, поради простата причина, че уменията се изграждат. Да беше се помъчил малко, да беше пробвал една-две години, тогава да каже не ставам, а не да търси вината другаде и то след няколко месеца. Много е лесно така. Както е лесно да взимаш десетки хиляди лева хонорари от същият този театър. Вече всеки човек е нужно да е мениджър на живота си и сам избира как да го запомнят децата му. Възрастни хора сме и трябва да можем да назоваваме нещата, за да се променим като народ. За да тръгнем напред, защото сега сме си още в социализма, мисленето ни е такова. Води ни страхът, не прогресът!

Лошо е, че тези, от които зависи добруването на театрите, също не знаят какво да правят.

А от кого зависи? Зависи от гилдията. Гилдията я няма. Христо Мутафчиев го няма. Въпреки че той реално защитава актьорите, които без театри са едни бездомници! Крайно време е да изрече и той някои неща, ако иска, както се казва, да го запомнят хората. Стига са се потупвали приятелски.

И може би да повлече след себе си и други изказвания.

Дай боже да повлече! Не може всеки път да се оправдаваме с правителството, с държавата, с това, че сме българи, с манталитета ни. И с това, че умните от нас били избягали на запад. Глупости! На запад избягаха децата на комунистите, които сега са капиталисти с комунистическо възпитание, а именно - "Бий по-умния!". И някои други избягаха - такива, на които им пука повече за себе си, отколкото за децата им. Защото децата им без родина са бездомници, колкото и пари да имат на запад. А в България е пълно с умни и кадърни хора, аз вярвам на тях. Не на депресираните и мързеливите!

Нека Христо Мутафчиев най-сетне защити актьора. Защото без актьорите не може да има представление. Трябва да има актьори, които да бъдат защитени по някакъв начин от този така наречен съюз. А Мутафчиев е лицето. Аз съм просто реалист. Много е лесно да си говорим в барчето на театъра едни истини. А който няма ресурс, възможности от всякакъв характер, може пък да каже "Дотук съм" и да даде на някой с опит, по-зрял, да поеме неговия пост. Но в България трудно се казва "Не мога, провалих се, не ставам". Аз каквото мога правя, търся си спонсори, възможности, както е в Лондон, в Ню Йорк, Париж... Там хората, ако искат да правят театър, търсят опции, измислят стратегии, не се оправдават с държавата.

Трудно или лесно се намира спонсор в България?

Интерес у спонсорите има, ако успееш да им го създадеш. Трябва да накараш спонсора той да поиска да ти бъде подкрепа. Защото никъде няма подкрепа ей така. Няма. Нито е трудно, нито е лесно. Всичко е стратегия. Първо ти е нужен смислен проект, който засяга не само теб, а хиляди хора. Иска се много труд, много упоритост. Трябва да знаеш при кого отиваш, какво му предлагаш. Трябва да знаеш защо го правиш този проект.

Знаеш, че феновете на "Под прикритие" силно се вълнуват какво се случва с новия сезон, снима ли се, не се ли снима?

Пети сезон вече се прави.

Притеснява ли те това, че масовата публика в България те свързва основно с образа ти в този сериал?

Не, радва ме. Този образ ме направи популярен. А който иска да се поинтересува от мен, може спокойно да влезе в интернет и да види, че не съм само инспектор Тодоров. Това, че ме поздравяват, спират и се снимат с мен, означава, че по някакъв начин проектът е успешен, останал е в съзнанието, в спомените на хората и към моята работа имат положително мислене.

Как подходи към тази роля – и за нея ли се "потопи" в образа си, както за "Аквариумни хора"?

Не, обаче там направих друго. Дадоха ми характеристика на образа в 1-2 страници. Работих по нея. Тук, за разлика от авторските проекти, характеристиката е зададена от продуценти, сценаристи и режисьори. Там нещата вече отиват в друг тип професионално оформяне на образа. Не мога да си създавам предварителна представа, ако не съм чул първо какви са изискванията.

В други интервюта казваш, че не би работил като телевизионен водещ. Още ли си на това мнение?

На сто процента. Ако се качиш на екрана като водещ, ти спираш да бъдеш актьор. Ставаш изпълнител, който е и водещ. Това е друга професия. Да си чула добър актьор на запад да е водещ? Канят ги да водят "Оскар"-ите, но това е друго. Водещ станеш ли, оставаш такъв. Актьорът се занимава с процеси, със същност, с психология, с дълбочини, с планиране в бъдещето. И всяка роля трябва да изгражда този човек, който има смелостта да се нарече актьор. А и за една две години вече не си интересен на зрителите, понеже те познават като водещ.

А зрителите какво искат?

В България е много нисък критерият за качество. Българинът трудно разпознава високото ниво.

Трябва да му е по-лесносмилаемо...

Да кажем, че да. Към момента българинът е много тъжен и смазан човек. Това са моите усещания, иска да си почине от проблемите си. И точно това използват някои хора и правят доста пари от фалшив театър. Аз вярвам, че театърът се създава от трудносмилаеми теми, болезнени проблеми, в които зрителият може да се открие и да се поразмисли как да се промени. Между другото и телевизиите е добре да вдигнат качеството си.

Ти също се появяваш по телевизията.

Аз играя в сериал. Говоря за телевизията като цяло. Играейки в сериал, който се излъчва по телевизията, аз имам избор дали да приема следващ проект или да откажа. Но масовият зрител няма избор, защото като цяло нивото на телевизиите е доста ниско. Телевизията е опасна за актьора, за твореца. Много малко актьори могат да разберат това нещо в България, а световните го знаят прекрасно. Сега е модерно да се снимат сериали, защото е много печеливш бизнес, а и вдигнаха нивото на снимане, на писане, на предлагане, купиха най-скъпите актьори. "True Detective", "Boardwalk Empire", толкова много примери мога да дам. Но актьорите на запад се пазят от телевизията. Правят една роля там и после се скриват. Понякога трябва да се лишаваш от пари, за да не се лишаваш от път. Стойностен път.

Струва ми се обаче, че и зрителите се промениха. Те вече гледат кино и телевизия на компютри, таблети, дори на телефоните си.

Нормално, все пак живеем в едно време, в което е ненормално да нямаш Facebook. Можем само да се радваме на тези технологии. Те са прекрасно нещо, въпросът е да знаеш кога и за какво да ги ползваш. Иначе нека хората гледат филми, телевизия където им допада. Смешно е друго - да станеш от сън и веднага да се залепиш за Facebook, да видиш колко лайка имаш. Това е безумие, а е масово, защото хората стават все по-суетни. Занимават се не с това те да се харесват, а да ги харесат.

И ако някой не ги хареса, това вече става проблем.

Мега голям проблем! "Нямам лайк на тази снимка!" Това според мен е вече изкривяване!

Какво те прави тъжен като актьор?

О, много неща. Натъжава ме, когато някой актьор дойде на репетиция или на снимачния терен и не е подготвен. Когато дойде и влизайки на сцената, се занимава с телефона си и си чати с някого, докато режисьорът обяснява нещо. Когато видя, че колегите около мен не са положили минимум усилия, най-малко да загреят преди представление, да загреят физическия си апарат, да не говорим за гласовия и психическия. Това вече е друг пилотаж. Конкуренцията в България я няма. Има много малко актьори у нас, които са наясно какво тази така наречена професия изисква от един човек. Наскоро работих с няколко популярни имена и мога да кажа, че съм разочарован.

Защо?

Заради посредствеността. Модерно е да си посредствен и това е избор на българина в момента, което е много лошо. Сега виждам, че се формира опозиция на това мързеливо общество. Но като цяло мисля, че българинът не иска да се потруди, да отстои правото си да не бъде посредствен. Защото може да ти коства много, например цял живот. Много е трудно и всеки предпочита да дойде незагрял, да излезе на сцената, без да знае изобщо същността на образа си. Или пък да го разбере едва към 30-ото представление. Натъжава ме, че има хора, които не само осъзнават, че са посредствени в нашата работа, ами се подиграват, когато ти искаш да вървиш напред. Това ме прави тъжен, но не е мой проблем. Проблемът е техен. Навсякъде е нужен професионализъм, защото без него ти сам се изолираш от правото да вървиш напред качествено. Започват да се отсяват нещата - увяхват хората, които не могат.

Нека се насочим към твоите проекти - моноспектакъла "STOP - Дяволът се призна за виновен", който се играе в Независим театър, и новия "Аквариумни хора", който очакваме. Ти поставяш ли ги в някаква категория? Например алтернативен театър, психологически театър...

Не. Това, че "STOP" е кино-театрален като визия проект е защото така съм решил да се задвижи сюжетът, така да разкажа историята. Чувал съм, че го наричат хибрид между много жанрове, което ме радва, защото най-доброто, което може да постигне един съвременен човек в театъра, според мен е да обедини миналото с настоящето и различията на жанровете. Ако не го направиш, означава, че си извън времето си. Съвременният човек е основният персонаж на съвременния театър. Сегашният човек е тоталният жанров хибрид и лежи във всеки образ. Дали ще е адвокат, дали ще е банкер, дали ще е социален работник като в "Аквариумни хора". Всички ние сме субективен сбор от много, много, много неща. Но тук не говоря за манджа с грозде. Далеч съм от желанието да се харесам на всички хора. То това е невъзможно, а и не ми е цел. Защото сега всеобщото желание е ако може, всеки да те харесва. Не е нужно. Както казва Маргарита Младенова, трябва да разделяме изкуството от индустрията.

А дали ще я чуят?

Не! Тя казва много неща, но е нужно повече твърдост и крайност. Няма какво да се галим и да сме тактични едни с други. Изкуството знаеш ли къде остана?

Къде?

Под гъза на маймуната. Защото зрителя го превърнаха в маймуна, която е седнала върху изкуството. В зоологическата градина – там е изкуството. Но може би това е етап на българската текуща простотия. На запад не е така. Там много добре знаят ти какъв актьор си, какви неща можеш. Знаят какъв режисьор си. Ако си чалга режисьор, ти никога не може да отидеш да правиш нещо сериозно. Ти винаги си чалга режисьор, чалга актьор, водещ. Там много умело си пазят изкуството. И след като го пазят, то се развива. Там вече може да се говори за създаване на нови жанрове, за смесването им, за създаване на нови форми. Всеки трябва да си знае мястото. Това, че те дават в някаква реклама как ядеш кренвирши и грухтиш, а после излизаш в "Комиците" и пак грухтиш, после пък в твоя продукция грухтиш и караш и другите да грухтят, то ти превръщаш зрителя в маймуна, която започва да не разпознава качеството. И това е вече години наред. Прасето си е прасе, знае си кочината, хапва си докато се пръсне и чака Коледа...

Доста открито говориш...

Имам позиция, принципи, мечти. Сега ми е времето. Искам да не мълча. Аман от хора без езици с големи шкембаци.

ДИВ Блиц:

Давам: това, което искам

Искам: да продължавам да давам това, което искам

Взимам: каквото ми е нужно, без насилие