Жалба за мир или ежедневието в един бежански лагер

24.09.2014, 12:35

Фоторазказ от общежитията в Овча купел

   
 
Жалба за мир или ежедневието в един бежански лагер
Източник: Христо Узунов/ Div.bg

Началото на юни. Странджа, местността Мишкова нива, близо до ГКПП Малко Търново. Денят е силно дъждовен и капките напояват цялата околност. Приключили разглеждането на забележителностите, точно излизахме от гората на на пътя, свързващ КПП-то с Малко Търново, когато забелязахме два неясни силуета да изплуват от дъждовната мараня. Приближихме. Оказаха се мъже с арабска външност, единият от които прегръщаше малко дете на не повече от годинка. Всичките мокри до кости. Без багаж, само с дрехитете на гърба си. Силно впечатление правеше спокойната походка, с която мъжете, сякаш примирили се със съдбата, вървяха в дъжда към неизвестното...

Това беше първата ми среща с представители на онази особена група хора - бежанците, будещи толкова тревоги у нас, българите... Сцената ме трогна силно - хора и най-вече малко дете, загърбили нерадостното си битие в една страна, коренно различна от нашата, крачат подгизнали в дъжда, а пред тях бъдеще неясно и също толкова сиво... Това ли са хората, от които нашенци се страхуват така силно? - запитах се.

1388674Христо Узунов/ Div.bg

Мина време, есента замени лятото и дъждовният спомен почти беше избледнял, когато проектът "Присъда бежанка" на дамите от Jenite.bg ме отведе пред вратите на Държавната агенция за бежанците в Овча купел, където ми се отдаде възможност да си отговоря на горния въпрос. По ирония на съдбата денят беше мрачен и дъждовен, точно като онзи в началото на лятото. Тежка метална ограда ме отделяше от хората отвъд. Влязох без очаквания за това, което ще намеря там.

1388652Христо Узунов/ Div.bg

Дворът беше кален и напълно кореспондираше с мърлявото време. Под прозорците на общежитието се търкаляха отпадъци и отскубнати от просторите дрехи...

1388661Христо Узунов/ Div.bg

Първото нещо, което ми направи впечатление, бяха децата. Въпреки калта и хладното време, те бяха навън и си играеха, нехаещи за дъжд, войни и глад...

1388677Христо Узунов/ Div.bg

Появата ми предизвика сензация сред малчуганите и веднага бях окупиран от тях. Всичките ухилени до уши се опитваха да осъществят контакт с мен. Повечето от тях говорят само арабски или езикът на страната, от която идват, но се намериха и такива, които владеят английски.

1388659Христо Узунов/ Div.bg

Сахир е от Пакистан. Израснал е във Фасалабад, в България е от 9 месеца, като е преминал през повечето бежански лагери преди да стигне до този в Овча купел. Харманли, Елхово и Любимец не са просто имена за него. От престоя си в България е доволен, но казва, че е много студено. Тук е само с майка си. Двамата чакат баща му, който е държавен служител, да получи българска виза, за да пристиге при тях. Когато семейството се събере, тогава ще правят планове за бъдещето.

1388678Христо Узунов/ Div.bg

Освен децата на двора се събират и техните родители. Хора от Сирия, Пакистан, Иран, Ирак, Камерун и всякакви други екзотични страни сa на въздух по пейките. Няколко дни в седмицата те са заети с различни обучителни курсове, които се провеждат в залите на центъра, но през останалото време са свободни. Въпреки това рядко се отдалечават от бежанския център - страхуват се от враждебното отношение на местното население, а и парите, които получават като бежанци, не са достатъчни за разходка по улиците на София.

1388676Христо Узунов/ Div.bg

Надпис на арабски стои върху разбит баскетболен кош на двора пред общежитието.

1388653Христо Узунов/ Div.bg

Това семейство също е от Пакистан. Не искат да показваме лицата им, но с готовност разказват за живота си. Не са бежанци. Заварваме ги в центъра по работа. Попадат в България преди 23 години, когато съдбата им изиграва неочаквана шега. В родината си печелят екскурзия из Европа, но когато пристигат в нашата мила родна страна, са ограбени и документите им изчезват. По това време в България все още няма пакистанско посолство, а местните власти отказват да повярват на историята им. Налага им се да започнат живота си тук. Днес брат и сестра завършват висшето си образование, а за живота си у нас споделят, че най-много ги боли от пренебрежението и омразата, които срещат в училище, по улиците и дори от институциите...

1388679Христо Узунов/ Div.bg

Време за хранене. Раздаването на обедa напомня за сцена от  филм за концентрационните лагери. Обитателите на бежанския център се тълпят на улицата пред оградата на някакъв склад и един по един биват привиквани от пазача да влязат. Храната се налива директно в легени. Няма за всички и ако закъснееш, оставаш гладен. 

1388669Христо Узунов/ Div.bg

Пазачът, или по-точно казано - надзирателят е този, който решава кога и кой да си получи храната. Със строги подвиквания, достойни за кравеферма, той подканя хората да бързат. Отношението му е еднакво и към възрастните, и към децата.

1388680Христо Узунов/ Div.bg

Решетките - тънката граница между доброто и злото.

1388673Христо Узунов/ Div.bg

Вътре в общежитието - Това сирийско семейство тъкмо се кани да обядва. Получили са тенджера с грах, а сами са си изпържили яйца, купили са си и арабски питки. Консумират директно на земята, така, както го правят и в родината им. Въпреки заобикалящата ги мизерия са се постарали стаята им да бъде чиста и подредена.

1388651Христо Узунов/ Div.bg

Често се случва 7-8 души да делят едно помещение. Единствено семействата са привилегировани да обитават самостоятелни стаи. 

1388664Христо Узунов/ Div.bg

Мебелировката е аскетична и нерядко е плод на импровизаторската мисъл на обитателите.

1388658Христо Узунов/ Div.bg

Тоалетните - проклятето на живущите в общежитието. Хигиената е нулева, а обстановката често е допълвана от капещи тръби и безстрашни хлебарки, навиращи се навсякъде.

1388663Христо Узунов/ Div.bg

Така се случи, че повечето хора, с които имах възможност да разговарям, бяха пакистанци. Доктор Ахмат не прави изключение. Попада в България, след като е измамен от каналджиите, на които плаща, за да го отведат в Италия. За обстановката в общежитието казва, че е нечовешка. Споменава и за друг проблем - този с лекарствата. Много от обитателите на лагера се нуждаят от такива. В лечебницата се подписват, че здравните лица са им изписали определен медикамент, а срещу това получават само съвета да си купят необходимото от аптеката. "Как да си вземеш лекарство за 30 лв, когато получаваш по 65 лв на месец?" - пита той на перфектен руски, учил го е навремето в Москва.

1388670Христо Узунов/ Div.bg

Прозорецът на една от стаите в общежитието - цветните завеси не са достатъчни, за да прикрият чертите на нерадостната реалност.

1388650Христо Узунов/ Div.bg

Административната сграда на Агенцията за бежанците. Празен коридор, празно табло за обяви, празно бъдеще...

Много от хората споделят, че са готови да работят каквато и да е работа, за да си стъпят на краката, но удрят на камък - работодателите се страхуват да наемат хора от Близкия изток. Понякога се случва отделни фирми да предлагат работни места, но често са некоректни в заплащането и злоупотребяват с труда на бежанците.

1388671Христо Узунов/ Div.bg

Въпреки минорните краски, които витаят из центъра, има повод и за усмивки. Както вече споменах, агенцията организира курсове по различни дисциплини. Залите са чисти и добре оборудвани. Кабинетът по изобразително изкуство е изрисуван от учителката с помощта на възпитаниците ѝ. Тя работи от 10 години с децата на бежанците, които я обожават.

1388672Христо Узунов/ Div.bg

Залата за обучение по фризьорство.

1388668Христо Узунов/ Div.bg

Курс по козметика.

1388657Христо Узунов/ Div.bg

"Аз съм от България, а ти?"

1388666Христо Узунов/ Div.bg

Така премина разходката ми из бежанския лагер. Хората, които срещнах, се държаха любезно и културно, много от тях бяха образовани - лекари, инженери... Никой не се взриви пред мен и не показа неприязън, напротив - въпреки неприятните условия в общежитието, с готовност ме приемаха в стаите и на трапезата си и дори намериха време да почерпят с чаша арабски чай. Пред мен виждах едни напълно нормални човешки същества, които нуждата да оцелеят е прогонила далеч от родината им и които продължават да се борят за същото това оцеляване и за достойния живот, който всяко човешко същество заслужава. Може би не се различаваме много от тях... И случайно или не в главата ми пак изниква онзи въпрос - това ли са хората, от които се страхуваме?

   
 
ДОБАВИ КОМЕНТАР 
Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.

НАЙ-ЧЕТЕНИТЕ
Резултати | Архив
  • inews
  • fitwell
  • jenite
  • sporta