Жалба за мир или ежедневието в един бежански лагер 0

Началото на юни. Странджа, местността Мишкова нива, близо до ГКПП Малко Търново. Денят е силно дъждовен и капките напояват цялата околност. Приключили разглеждането на забележителностите, точно излизахме от гората на на пътя, свързващ КПП-то с Малко Търново, когато забелязахме два неясни силуета да изплуват от дъждовната мараня. Приближихме. Оказаха се мъже с арабска външност, единият от които прегръщаше малко дете на не повече от годинка. Всичките мокри до кости. Без багаж, само с дрехитете на гърба си. Силно впечатление правеше спокойната походка, с която мъжете, сякаш примирили се със съдбата, вървяха в дъжда към неизвестното...

Това беше първата ми среща с представители на онази особена група хора - бежанците, будещи толкова тревоги у нас, българите... Сцената ме трогна силно - хора и най-вече малко дете, загърбили нерадостното си битие в една страна, коренно различна от нашата, крачат подгизнали в дъжда, а пред тях бъдеще неясно и също толкова сиво... Това ли са хората, от които нашенци се страхуват така силно? - запитах се.

Мина време, есента замени лятото и дъждовният спомен почти беше избледнял, когато проектът "Присъда бежанка" на дамите от Jenite.bg ме отведе пред вратите на Държавната агенция за бежанците в Овча купел, където ми се отдаде възможност да си отговоря на горния въпрос. По ирония на съдбата денят беше мрачен и дъждовен, точно като онзи в началото на лятото. Тежка метална ограда ме отделяше от хората отвъд. Влязох без очаквания за това, което ще намеря там.

Дворът беше кален и напълно кореспондираше с мърлявото време. Под прозорците на общежитието се търкаляха отпадъци и отскубнати от просторите дрехи...

Първото нещо, което ми направи впечатление, бяха децата. Въпреки калта и хладното време, те бяха навън и си играеха, нехаещи за дъжд, войни и глад...

Появата ми предизвика сензация сред малчуганите и веднага бях окупиран от тях. Всичките ухилени до уши се опитваха да осъществят контакт с мен. Повечето от тях говорят само арабски или езикът на страната, от която идват, но се намериха и такива, които владеят английски.

Сахир е от Пакистан. Израснал е във Фасалабад, в България е от 9 месеца, като е преминал през повечето бежански лагери преди да стигне до този в Овча купел. Харманли, Елхово и Любимец не са просто имена за него. От престоя си в България е доволен, но казва, че е много студено. Тук е само с майка си. Двамата чакат баща му, който е държавен служител, да получи българска виза, за да пристиге при тях. Когато семейството се събере, тогава ще правят планове за бъдещето.

Освен децата на двора се събират и техните родители. Хора от Сирия, Пакистан, Иран, Ирак, Камерун и всякакви други екзотични страни сa на въздух по пейките. Няколко дни в седмицата те са заети с различни обучителни курсове, които се провеждат в залите на центъра, но през останалото време са свободни. Въпреки това рядко се отдалечават от бежанския център - страхуват се от враждебното отношение на местното население, а и парите, които получават като бежанци, не са достатъчни за разходка по улиците на София.

Надпис на арабски стои върху разбит баскетболен кош на двора пред общежитието.

Това семейство също е от Пакистан. Не искат да показваме лицата им, но с готовност разказват за живота си. Не са бежанци. Заварваме ги в центъра по работа. Попадат в България преди 23 години, когато съдбата им изиграва неочаквана шега. В родината си печелят екскурзия из Европа, но когато пристигат в нашата мила родна страна, са ограбени и документите им изчезват. По това време в България все още няма пакистанско посолство, а местните власти отказват да повярват на историята им. Налага им се да започнат живота си тук. Днес брат и сестра завършват висшето си образование, а за живота си у нас споделят, че най-много ги боли от пренебрежението и омразата, които срещат в училище, по улиците и дори от институциите...

Време за хранене. Раздаването на обедa напомня за сцена от  филм за концентрационните лагери. Обитателите на бежанския център се тълпят на улицата пред оградата на някакъв склад и един по един биват привиквани от пазача да влязат. Храната се налива директно в легени. Няма за всички и ако закъснееш, оставаш гладен. 

Пазачът, или по-точно казано - надзирателят е този, който решава кога и кой да си получи храната. Със строги подвиквания, достойни за кравеферма, той подканя хората да бързат. Отношението му е еднакво и към възрастните, и към децата.

Решетките - тънката граница между доброто и злото.

Вътре в общежитието - Това сирийско семейство тъкмо се кани да обядва. Получили са тенджера с грах, а сами са си изпържили яйца, купили са си и арабски питки. Консумират директно на земята, така, както го правят и в родината им. Въпреки заобикалящата ги мизерия са се постарали стаята им да бъде чиста и подредена.

Често се случва 7-8 души да делят едно помещение. Единствено семействата са привилегировани да обитават самостоятелни стаи. 

Мебелировката е аскетична и нерядко е плод на импровизаторската мисъл на обитателите.

Тоалетните - проклятето на живущите в общежитието. Хигиената е нулева, а обстановката често е допълвана от капещи тръби и безстрашни хлебарки, навиращи се навсякъде.

Така се случи, че повечето хора, с които имах възможност да разговарям, бяха пакистанци. Доктор Ахмат не прави изключение. Попада в България, след като е измамен от каналджиите, на които плаща, за да го отведат в Италия. За обстановката в общежитието казва, че е нечовешка. Споменава и за друг проблем - този с лекарствата. Много от обитателите на лагера се нуждаят от такива. В лечебницата се подписват, че здравните лица са им изписали определен медикамент, а срещу това получават само съвета да си купят необходимото от аптеката. "Как да си вземеш лекарство за 30 лв, когато получаваш по 65 лв на месец?" - пита той на перфектен руски, учил го е навремето в Москва.

Прозорецът на една от стаите в общежитието - цветните завеси не са достатъчни, за да прикрият чертите на нерадостната реалност.

Административната сграда на Агенцията за бежанците. Празен коридор, празно табло за обяви, празно бъдеще...

Много от хората споделят, че са готови да работят каквато и да е работа, за да си стъпят на краката, но удрят на камък - работодателите се страхуват да наемат хора от Близкия изток. Понякога се случва отделни фирми да предлагат работни места, но често са некоректни в заплащането и злоупотребяват с труда на бежанците.

Въпреки минорните краски, които витаят из центъра, има повод и за усмивки. Както вече споменах, агенцията организира курсове по различни дисциплини. Залите са чисти и добре оборудвани. Кабинетът по изобразително изкуство е изрисуван от учителката с помощта на възпитаниците ѝ. Тя работи от 10 години с децата на бежанците, които я обожават.

Залата за обучение по фризьорство.

Курс по козметика.

"Аз съм от България, а ти?"

Така премина разходката ми из бежанския лагер. Хората, които срещнах, се държаха любезно и културно, много от тях бяха образовани - лекари, инженери... Никой не се взриви пред мен и не показа неприязън, напротив - въпреки неприятните условия в общежитието, с готовност ме приемаха в стаите и на трапезата си и дори намериха време да почерпят с чаша арабски чай. Пред мен виждах едни напълно нормални човешки същества, които нуждата да оцелеят е прогонила далеч от родината им и които продължават да се борят за същото това оцеляване и за достойния живот, който всяко човешко същество заслужава. Може би не се различаваме много от тях... И случайно или не в главата ми пак изниква онзи въпрос - това ли са хората, от които се страхуваме?