Нека си кажем всичко честно в дисплеите 0

Уви. Всеки, който се сдобие със смартфон, за много малко време попада в безпощадната хватка на технологиите. Физическото измерение на пристрастеността към мобилните телефони се изразява с лека прегърбеност, сведен към екрана поглед и прекалена употреба на пръстите на ръцете. Психическото не личи веднага. Всичко е едно мълчаливо преживяване на света около нас и живота на другите.

Вижте, това че пиша този текст, не означава, че и аз не съм такава. Всички сме болни. И млади, и стари. Младите го понасяме по-лесно, ама старите се мъчат. Вчера в Борисовата градина мой възрастен съсед и приятел, с когото заедно разхождаме кучетата си, се мъчеше 10-ина минути да направи снимка. Улеснението, което би трябвало да носят смарт технологиите, всъщност затруднява част от хората. Може би защото те не са целевата група на производителите. Е, моят съсед се справи. Цъкаше, пуфтеше, махаше и слагаше светкавица, псуваше. Кадърът, който искаше да улови в началото, отдавна не съществуваше, но по някое време телефонът щракна. Значи снимка има.

Онова, което го няма обаче, е нормалното общуване. Греша. Нормалното общуване днес е точно това - чрез лайкове, скролове, шервания, блокирания и seen-вания. Комуникирането отпреди 10 години вече не е нормално. Нормата е променлива величина.

Знам, че съществува и положителна страна на смартфонения живот - стига да умеем да търсим, можем да достигнем светкавично до важна информация, имаме връзка с всички ценни за нас хора, стига и те да я искат. Е, всичко се случва през екрана. Няма как. Такива са времената.

Има все пак случаи, в които човек усеща, че е прекалено затиснат и не може да диша. Не може да вижда. И решава да се промени и да избяга на свобода. И го прави. Поне привидно зарязва стандартния си живот, рискува всичко, за да се опита отново да постигне онова вече позабравено ретро-нормално общуване с хората, с природата, със себе си. Успява. Но почти. Защото в повечето случаи точно това бягство се осъществява чрез стотици снимки в Instagram и хаштагове от рода на #obichamprirodata, #naselosienaidobre, #svoboda, #riskpecheli и всякакви други "доказателства", че човекът се е измъкнал от онова, което го е угнетявало толкова време.

Наясно съм, че няма как, а и не трябва да се откъсваме тотално от технологиите, които ни свързват. Онова, което не ми е ясно обаче, е защо когато някой тръгва на личен поход срещу зависимостта от смартфона, го прави именно със смартфона в джоба.

Пиша този текст, защото все по-често ми се случва да гледам надолу към дисплея и все по-рядко нагоре към нечии очи. Когато съм на концерт, вече не виждам високо вдигнатите запалки. Виждам дисплеите. Големият екран през деня се заменя с малкия вечер. И това ме ядосва. Дразни ме, защото все повече хора правят така. ПравИМ така. Все повече хора живеят в компютрите - там се смеят, там се влюбват, там се карат и ядосват. Там се борят с неправдите в своя живот и в този на другите хора. Общуването на живо става все по-трудно, все по-непохватно. Затова постепенно "на живо"-то минава онлайн.

Всъщност, всичко това няма никакво значение. Рано или късно батерията на телефона ще падне, токът ще спре и няма да има интернет. И тогава, искаме или не, ще трябва да се погледнем. Пази, Боже...