Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Не зная дали си спомняте една доста старичка фантастика с Кърт Ръсел със заглавие "Бягство от Ню Йорк". Дори и филмът да не ви говори нищо, не се притеснявайте – той така или иначе не е нищо особено, пък и като прибавим факта, че в главната роля е господин Ръсел, можете спокойно да го пропуснете. Споменавам го обаче по съвсем друга причина – в постапокалиптичния сюжет на въпросния филм героят изведнъж попада в гетото на пластичната хирургия.
Това неприветливо място е обитавано от хора, които са станали жертви на разкрасителната хирургия и телата им до такава степен са станали зависими от нея, че за да продължават да живеят, са им нужни нови телесни части, които да си пришиват, защото иначе ще се разпаднат. Всичко това се случва мимоходом, не е централна линия за действието във филма и всичко приключва набързо, след като Ръсел (в ролята на едноокия бияч Снейк) напердашва всички, които искат да му вземат единственото синьо око.
Разказвам ви всичко това, защото филмът, който е от далечната 1981 г., е направил изключително сполучливо предсказание. 30-тина години по-късно наистина има хора, превърнали се в жертви на пластичната хирургия. Души, загубили се безвъзвратно някъде между стремежа към красота, комплексите и манията да си вечно млад. Явно към това да лягаш под ножа на пластичния може да се развие пристрастяване, явно човек може да изгуби мярка и стремейки се към съвършенство, да заприлича на подгизнало бостанско плашило.
На тези мисли ме наведоха серия от фотографии на Филип Толедано. Авторът е направил, бих казал, сполучливи портрети на хора, които не са жалили пари и болничен престой да се "разкрасят" яката. Кадрите говорят сами за себе си и аз ще се въздържа от изкушението да продължавам с язвителните коментари по адрес на моделите. Вижте снимките сами.
Направи ми впечатление и друго – едно изказване на самия фотограф: "Аз се интересувам от това как даваме дефиницията за красота, когато имаме възможността сами да я създаваме". Това, което Толедано поставя като проблем, е - кой определя кое е красиво и кое не. Той се опитва да ни убеди, че човек сам може да избира как да изглежда и разбирането за красота е индивидуално. Фотографът продължава с разсъжденията: "Претворявайки се, ние показваме истинската си същност, разголваме идентичността си. Вероятно създаваме нова красота. Една амалгама от хирургия, красота и поп-култура. Дори, ако щете, ние създаваме авангарда на предизвиканата еволюция.".
За съжаление обаче резултатът е далеч от идеята. Това се получава, защото пластичната хирургия до голяма степен се придържа не към естетически критерии, а робува на мода и субкултурни очаквания за това какво е хубаво. Едва ли има човек, който да намира напомпаните до пръсване устни, които изглеждат така, сякаш някой е халосал притежателя им с правата лопата през лицето, за красиви. Въпреки това множество жени си го причиняват и не защото се харесват повече, а защото изпълняват повелята на социалното си обкръжение – по-големите устни, напомпаните гърди, ръбатите скули, на които можеш да си отвориш бира – всичко това са догми, спазването на които говори за социално положение, светска актуалност и модерност.
Така че: не, господин Толедано, никой от вашите модели не може да предефинира красотата, защото тя е едно от малкото неща, които, въпреки че се възприемат с очи, идват отвътре. А когато един човек е завладян от суета и не успява да усети кога преминава границата, отвъд която са робуването на съмнителни идеали и манията, резултатът може да е само един – парад на изродите с тъжни очи.
