Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
134 години СВОБОДА
Честит трети март, българи! Или поне на онези от вас, които все още са тук и все още са българи. Не искам да бъда черногледа. Днес не е ден да се нападаме и мразим. Все пак имаме едни други 364 дни в годината, даже тази са 365, когато можем спокойно да се посветим на това. Но за какво е ден днес?
1/ Да се качим на Шипка и да пеем химна, и да послушаме как един мъж с дълбок глас възторжено рецитира "Опълченците на Шипка".
2/ Да слушаме тържественото слово на президента на площад "Народно събрание".
3/ Да си спомним геройски загиналите в борбата за освобождение.
4/ Да помълчим в тяхна памет.
5/ Да извадим намачканите си национални флагове от раклите и гордо да ги развеем от прозорци и балкони.
5/ Да си спомним героичното си минало и историята си.
6/ Да си представим какво би било, ако нямахме тези 134 години СВОБОДА.
Честит трети март, българи! Или поне на онези от нас, които все още сме тук и все още се чувстваме българи.
Да се качим на Шипка и да послушаме човека с дълбокия глас, който рецитира възторжено "Опълченците на Шипка", но докато се изкачим дотам ще трябва да преодолеем стотици километри разстояние, да се тълпим в посинели от студ автобуси с други българи, които искат да почетат празника на чутовния връх. Ще трябва да се примирим и с присъствието на онези подрастващи, които са отишли там с единствената идея да гърмят пиратки и да се надяват, че нечия пушка ще гръмне.
Да си спомним "Опълченците на Шипка", което може би е едно от малкото неща, които не промениха и не премахнаха от учебниците. Все учениците минават през него. Може би не се изучава в същия клас, в който ние някога ние сме го учили, но пък го има. И вярно – не изискват от децата да го знаят наизуст. Как да го научат горките. Знаете колко е дълго. Все едно да искаме от българските футболисти да научат химна. Че той в настоящия си вариант е цели два куплета с припев.
Да притаим дъх, слушайки тържественото слово на президента. Честно да ви кажа, аз се чувствам уморена от словото на президента. Пардон, на екс президента. Преди сигурно седем години стоях на 3 март на жълтите павета и слушах речта на Георги Първанов. После никога не съм ходила да я слушам на живо, но у мен се настани едно дълбоко разочарование. Защото тази реч сякаш никога не се промени. Не мръдна за всичките тези години. Ако все пак е имало нещо ново в нея, моля да бъда извинена. Но дори и да е имало, тя винаги звучеше по един и същи начин и не мисля, че е трогнала много българи. Слушахме по-скоро от уважение. Направо ми е идвало да се плесна по челото като си помисля, че екс президентът е завършил Историческия факултет на СУ и съвсем не казвам, че не познава историята, но със сигурност има доста скучен разказ за нея.
А нашата история, господин бивш президент, е всичко друго, но не и скучна!
Така че вече изобщо не притаявам дъх. Не знам какво и как ще ни разкаже новият ни президент Росен Плевнелиев. Някои от вас вероятно ще си кажат "Какво пък иска тази мрънкаща жена? Историята си е история, те президентите няма как да я променят. Историята не се променя".
Е да, ама не. Значи в учебниците могат да я променят всяка година или в най-добрия случай с идването на власт на всяко следващо правителство, но ПР-ите на президента не могат да напишат една сносна реч, която да може да трогне българите. При условие, че на ден като трети март ние сме си напълно предразположени и готови да бъдем трогнати.
Да си спомним за геройски загиналите в борбата за освобождение. Как можем да си спомним за хора, които никога не сме познавали. Това само по себе си е абсурдно. Да, трябва да знаем, че има такива хора, че на тях дължим много, но не можем да си ги спомним. За нас те винаги ще бъдат една имагинерна маса от хора с пушки и без лица. Сигурно ви се струва жестоко, обаче помъчете се да си ги представите. Единственото нормално нещо, което можем да направим е да ги почетем – с венец на паметника на "Незнайния воин" и с едноминутно мълчание.
При условие, че мълчим стоически толкова години, какво е една минута мълчание в памет на хората, на които дължим свободата си.
Да извадим смачканите знамена от раклите и да ги развеем гордо от прозорци и балкони. Миналата година на тази дата моята колежка Неда Ковачева призова хората да не свалят знамената и след като отмине трети март. За щастие такива хора има в нашата родина и те от години не свиват знамената. В село Драгановци, близо до Габрово, откъдето минавам всеки път, докато се опитвам да се добера до родната Трявна, има български флаг на всяка къща. И да търсиш с поглед няма да откриеш такава, на която не се вее трибагреникът. Не само на трети март. А всеки ден в годината. Българи и патриоти без почивен ден са хората в село Драгановци.
Да си спомним за героичното си минало и историята си. Макар че тази история, както вече отбелязах, е променяна не знам колко пъти за тези 134 години свобода.
"Всички са налице с изключение на геройски загиналите в борбата за освобождение". Това се казва и до ден днешен по време на тържествена проверка-заря. В присъствието на армията.
Не че армия има. Има момчета, на които плащат някаква сума пари (крайно недостатъчна) да тъпчат жълтите павета и стълбите към Шипка, и да обличат униформата от време на време, за да си припомняме славната си история.
Да се осветят бойните знамена. От духовниците. Обаче от същите духовници, голяма част от които се оказаха агенти на ДС. И после слушам някакъв "бивш служител на ДС" (макар аз да не приемам, че има такова понятие) да разказва как единственото, което ДС искала от духовницте, било да поддържат българския дух и вяра. И това при условие, че до 89-та нито се обелваше дума за Бог и религия, нито пък кракът ми беше стъпвал в църква. Спомням си как веднъж попитах майка ми кой е Иисус Христос, трябва да съм била на не повече от 5 години и не знам откъде, за Бога, бях чула името му, а тя видимо се притесни и започна да се оглежда по улицата, по която вървяхме, дали някой не ни е чул. И после този "младеж" ще ни разправя, че ДС искала само духовенството да си върши работата.
Да си представим какво би било ако не ни бяха освободили, пардон, ако не се бяхме освободили… ако не бяхме свободни.
Един много по-мъдър от мен човек беше казал, че "Свободата е странно нещо. Когато я нямаш, искаш я, когато я имаш – не знаеш какво да я правиш.".
Въпреки това не искам да си представям какво би било, ако... Сигурна съм, че нямаше да ми хареса. Защото, дори и да съм убедена, че трябва да се критикува всичко в една свободна държава, което е далеч от идеята за добрата свобода, аз се радвам, че съм българка. Възхищавам се на ентусиазма и на всички други мои сънародници, които може би не са толкова откачени и ментално засегнати като мен, но също намират сили и смисъл да живеят в България.
Честит трети март, българи! Или поне на онези от нас, които все още сме тук и все още искаме да се наричаме българи.
