Професия "Джебчийка" или как мургавите крадли се върнаха 0

Когато те оберат, чувството на обида и усещането, че не е честно, така се пропива у теб, че дълго време след това те държи като адреналинова инжекция - не можеш да си намериш място от яд. Вчера се опитаха да ме оберат, но не успяха. Въпреки това обаче, и в този момент вътрешно беснея и се чудя дали можех да реагирам по друг начин.

Класическите циганки, търсещи какво да "гепят" от пътниците в градския транспорт, се завърнаха, дами и господа. И са по-нахални от всякога. Преди години, когато "професията" им беше в разцвета си, всички ги знаехме. Виждахме ги още на спирката - скупчени като мравуняк, с палав поглед, търсещи следващия човек, в чийто джоб да бръкнат. Влизаха ударно, тикайки се в хората, създаваха суматоха и я използваха като щит. Междувременно някой олекваше я с портмоне, я с телефон, а тумбата слизаше на следващата спирка една идея по-тежка.

Като че ли доскоро тези цигански дружинки бяха изчезнали. Или може би драстично намалели, защото ги бях забравила. Е, вчера си ги припомних. Нервната ми природа ми помогна да ги усетя навреме, когато една млада мургава ръчичка нежно галеше чантата ми. Реагирах първосигнално - разбутах я, казах ѝ нещо обидно и после видях, че не е сама. Бяха шест, скупчени около мен и много ядосани, че ги обвинявам в кражба. В очите им се четеше безпардонно нахалство и тотална убеденост, че нищо не мога да им направя, потвърдена от факта, че всички останали пътници се чудеха накъде да гледат, само не към нас. А едната крадла дори се развика да не я удрям. Поне да я бях ударила. Аз, глупавата, просто се уверих, че нищо не са взели и слязох.

Цели поколения циганки-джебчийки растат в градския транспорт, учат се на занаят, на поведение и важно социално общуване. Учат се на наш гръб и джоб. И тук изобщо не говоря за това дали се возят гратис, или не - много други, иначе интелигентни и принципни хора, са гратисчии и дебнат с притеснен поглед за контрольори. Циганките в автобуси, тролеи и трамваи са проблем, не защото ни лишават от 50 лева. Проблем са, защото няма как да се справим с тях. Няма как да заличим нахалния поглед, шавливите ръчички и оправданието "Как че те крадем аз бе, како, аз само си се возим!".

Ако някой измисли решение за справяне с мургавата напаст в градския транспорт, която ходи най-вече по възрастни хора и разсеяни жени, ще направи голяма услуга на своите съграждани. Защото тези може и да ни бъркат само по джобчетата и чантите, но много като тях ни бъркат в електромерите, буквално ни влизат в домовете или пребиват бабите ни по селата за 20 лева. Други ни лъжат по телефона, че са наш катастрофирал брат, трети осакатяват децата си, за да просят с тях. Проблем има и винаги е имало. А откакто се помня, решение няма. Но пък винаги има я фондация, я асоциация, я някой комитет, защитаващи онези, които не зачитат правата на другите и нямат никакви задължения в тази държава. Никакви.

На мен ми е обидно, когато някой иска да ме обере. Обидно ми е, когато същият този някой се изкара жертва. Но ми е още по-обидно, когато ми кажат, че с такива хора трябва да живея врата до врата и да се науча да ги приемам. С удоволствие - само че след като те се научат да не ми бъркат в джоба.