
Познавате ли Ингмар Бергман? Подобен въпрос е доста наивен, защото името му не се среща често в телевизионния ефир, нито по вестниците. Филмите му не се излъчват в прайм тайм, нито се гледат с 3D очила, но пък и едва ли ще се чувстват комфортно там. Мястото на Бергман, който си отиде от този свят на 30 юли 2007 г. на 89-годишна възраст, е в тъмния ретро киносалон, не в огромните зали, залети от пуканки.
Отново се сетих за големия шведски кинорежисьор вчера, когато гледах документалния филм за него "...А киното е моя любовница" (2010) в рамките на филмовата панорама Киномания 2011. Документалният разказ показва една непозната (поне за мен) страна на Бергман – такъв, какъвто е сред своя екип. Винаги усмихнат, вглъбен в актьорите, замечтан в играта им като обикновен зрител, а не като създател на всичко около него. Такъв се оказва шведският режисьор, номиниран за "Оскар" девет пъти, но нито веднъж не получил ценната статуетка.
В документалния филм разказът се води от ключови филмови фигури, имали честта да познават Бергман. Това са Уди Алън, Оливие Асаяс, Бернардо Бертолучи, Арно Деплешен, Джон Сейлс, Мартин Скорсезе, Ларс фон Триер и една от основните актриси на Бергман - Лив Улман. Всички те описват своите впечатления за различни филми на шведския кинаджия, за личните си взаимоотношения с него и за всичко онова, което може да се открие само в един Бергманов кадър.
Разказите са визуализирани чрез различни епизоди, маркирани от някои от филмите на Ингмар Бергман. Документалният филм ни показва кадри от работата на екипа, как са били заснемани ключови сцени, а след това – как сме ги видели ние, страничните зрители, непознаващи реалната работа на режисьора. Виждаме как в една обикновена работна обстановка, вярно, малко по-тиха, но все пак обикновена за онова, което прави Бергман, се раждат съноподобните сцени от "Из живота на марионетките" (1980). Разбираме как режисьорът е работил във "Викове и шепот" (1972) и защо залага основно на червения и белия цвят във филма. Научаваме много неща.
Онези, които обичат филмите на Бергман, "плашещи децата" (както се казва във филма), ще възвърнат емоциите, породени от творчеството му, защото в "..А киното е моя любовница" има много от филмовата Бергманова емоция. Зрителите, които не познават неговото кино, вероятно ще останат объркани, провокирани и ще пожелаят да видят поне един негов филм. И ще ги посъветвам да го сторят, защото никой не прави кино като Бергман. Него вече го няма. Но филмите му остават.