Никак не ми е лесно да започна тази тема. "Вервайте ми!", както казваше царят. Не цар Киро, а Симеон Сакскобургготски. Но трябва. Не защото искам да патриотарствам или политизирам. Иска ми се да съм много далеч от тези неща. Но не съм. И не съм, защото не си продадох апартамента, който даже не съм построила аз, не хванах самолета и не отлетях за там, където има не само държава, но и държавност. Или там, където няма цигани - ще си пожелаят някои. Или пък може да ги има, но да не са съвсем като нашите.
Проблемът си е мой, нали така? Но не само. Проблемът е на всички, които все още ходим не по лондонските или нюйоркските, мадридските и всякакви други, а по българските улици.
От няколко дни в България има само една тема. Темата върлува във всички видове родни медии, по улиците, в няколко града в страната, но най-вече в умовете на хората, които сме засегнати от нея. Ако ме питате обаче коя е темата, не мога да ви отговоря, не мога да я назова, защото не мога да я определя точно. Мисля, че темата за всеки един е различна, подвластна на множество подтеми, носещи различни етикети: убийци, цигани, етнически конфликт, расизъм, беззаконие, данъци, корупция, избори и т.н.
Така наречените протести в страната (на които всеки протестира против или за нещо) преминават по различен начин. Някъде хора вървят по улиците с тръби от прахосмукачки и домашни чукове за месо, другаде - със знамена. В някои градове арестуват много хора, в други протестите минават съвсем мирно. Това, разбира се, след първоначалните военни кадри от Катуница, където палеха къщите на цар Киро.
А в циганските махали също се въоръжават – с ножове, бухалки, тупалки и всичко, което си имат вкъщи хората. По средата - родната полицията пази. Но дали пази нас или тях - не е известно.
Това ви е вече добре познато. Сигурно сте прочели толкова новини и коментари по "темата", че не ви се коментира повече. Освен това всичко скоро ще премине. Изчакайте само седмица. Цар Киро бил вече арестуван, но не знам това за кого носи успокоение. Всички знаем, че ще го пуснат. Нямам доверие в съдебната система и тя не може да ме обвини за това. Защото доверието се гради или печели. Тя е пълен провал и по двата параграфа.
Това, което най-много ме дразни, обаче, е отношението на младите хора – тези, които уж трябва да променим нещата. Удивена съм, че ние не разсъждаваме. Лутаме се от една посока на друга, слушаме чужди мнения и сме готови всеки момент да хвърлим първи камъка и да викнем "Разпни го!" или в конкретния случай: "Циганите - на сапун, турците - под ножа!". Позволяваме на разни хора и партии да ни използват като проводник на техните интереси, които по-скоро имат за цел запазване на статуквото от корупционни схеми и беззаконие, отколкото постигането на промяна.
Позволяваме и на политическите партии да се настанят удобно в центъра на "протеста". Вчера, идвайки към офиса, попаднах на младеж, гордо застанал зад сгъваема маса, до която се мъдри призив на една от родните политически партии "Да премахнем циганските гета". Оттогава се боря със себе си и съжалението, че не отидох да го попитам него или онзи, който го е накарал да застане там: "И като ги премахнем - какво? Циганите у вас ли ще дойдат да живеят?".
Не разсъждаваме. През тези години на преход, промени, криза или както искате го наречете, сме се научили само да крещим, да скандираме чужди лозунги и да искаме разруха и кръв. Но не ни се сърдете! Ние никога не сме се учили да изграждаме. Докато едно "Да убием! Да заколим! Да премахнем!" звучи далеч по-гордо.