Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Колко често поглеждате към небето? Колко често задържате погледа си върху него за повече от секунда? Колко често се взирате в синия ефир и ви се иска да можете да полетите, да покорите света на крилете на вятъра? Колко често облаците ви се струват живи и рисуват шантави картини в ума ви? Колко често гледате изгрева с нова надежда? Колко често споделяте залеза с любимия човек?
Колкото и пъти да погледнем нагоре към небето то все е различно - винаги безкрайно, но никога като преди секунда или две. Всеки ден поне за един миг ние се вторачваме в тази безкрайна палитра от цветове и било с въздишка, било с усмивка, било с мъничко тъга (защото е облачно) се връщаме пак на земята, по която пъплим като мравки. В нас остава единствено идеята, споменът за облакa с форма на чорап или зрелият портокалов цвят на угасващото слънце.
Небето е екран, на който във всеки един момент невидим артист рисува хиляди картини едновременно. Колко от тези картини сме видели? Колко от тези картини са попаднали пред погледа на нашите братя, сестри, майки, бащи, приятели и познати? Едва ли има човек на планетата, който, дори цял живот да се взира в небето, да улови всичките негови красоти, форми и "лица". Но какво пречи да опита?
Благодарение на десетки фотографии заснети в широк динамичен диапазон (HDR) и посредством time-lapse технологията, Tanguy Louvigny (абсолютно непознат за мен човек и потребител във Vimeo), е направил своя опит да улови небето във всичките му настроения, или поне в по-ведрите такива. Получило му се е доста добре, според мен. Вие как мислите?
