Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Когато отивах към мястото, където щеше да се състои представянето на книгата "Позитивно" на Тошка Иванова, крачех с ясното съзнание, че не отивам там като журналист, а като приятел. Когато на вратата любезно ме попитаха от кои съм, без да се колебая отвърнах "Приятелка съм на Тошка".
Вярно, приятелка, която не е виждала от много време, която не е била до нея в сигурно най-трудния момент от живота ѝ, но все пак човек, с когото се познава от години и за когото ми се иска да мисли по-скоро като за приятел, отколкото като за журналист.
Затова отначалото си мислех да не ви разказвам за това. Или може би защото авторката на книгата е жена и не бях сигурна докъде това се вписва в Div.bg.
Сега съм сигурна, че трябва да ви разкажа, не само защото винаги съм мислила за Тошка като за мъжко момиче, каквато всъщност тя е, но защото тя е преминала през нещо, което се случва не само на жените или само на мъжете, това е нещо, срещу което никой не е застрахован. Да, става дума за хепатит C. Страшна диагноза. Няма спор.
Но трябва да ви кажа, че книгата на Тошка (която започнах да чета в автобуса, веднага след самото представяне) е много повече посветена на живота, отколкото на смъртта и страха. И както самата авторка каза на представянето, тя е полезна. Вероятно има предвид да бъде полезна за хората, които преминават през борбата с болестта, със системата, със себе си. Но тя е полезна за нас – хората, които са странични наблюдатели, но които никога не знаят дали утре няма да попаднат в същия филм. Макар да осъзнавам, че филм тук изобщо не е подходящата дума и няма много място за остроумия, когато става дума за заболяване като Хепатит C.
Няма да ви плаша. Повече. Който иска, може да посегне и да прочете "Позитивно". Книга, която, колкото и да ви се струва странно, може да те накара едновременно да се разплачеш, да се усмихнеш, да се ядосаш и да се съгласиш. С много неща. Защото, не знам дали вярвате, но Тошка има страхотно чувство за ирония и чувство за хумор, и не се страхува да ги използва.
Нагледното доказателство за това е главата от книгата "Наръчник по оцеляване в българската здравна система":
"Неписано правило в българското здравеопазване е, че за да получите лечение, желателно е да сте здрави..."
"Подала съм документи за лечение и сега чакам отговор от Здравната каса. Писмо. Не знам кой е решил, че в днешно време това е най-сигурният начин за комуникация. Може би някоя романтична лелка."
И да не пропусна - много рядко досега ми се е случвало да чета книга, написана от човек, когото познавам. Човек, който съм прегръщала, с когото съм пила ракия, бира и мента. И сме пушили цигари. По много. Може би затова с всяка следваща страница от книгата съм все по-обвързана, по-щастлива, че Тошка се е справила, че съм жива, или съм в пълен туш, защото тази книга е реална. 100% сигурен си, че всичко това се е случило и се случва, без значение дали си готов да го приемеш.
"Всеки знае, че един ден ще умре. Аз поне не познавам безсмъртни хора. Защо тогава, по дяволите, всички са толкова изненадани, когато нещо им напомни този факт? Защо човек започва да се чувства като осъден, едва когато се случи нещо, което разклати сериозно обичайния му начин на живот? Защо повечето хора живеят така, все едно ще живеят вечно?"
