4 вечни стихотворения от Атанас Далчев 0

Периодично ти припомняме някои от най-еблематичните български стихотворения и днес е деня на Далчев. Не искаме да се съмняваме в теб, че си забравил кой е Далчев, но ще ти напомним накратко.

Въпреки че е "премълчаван" от литературната критика в България преди 1989 г., Далчев има широко влияние в българската поезия. Сред смятаните за повлияни от него са Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънчев и Иван Цанев.

Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др.

Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници.

Нека сега си припомним 4 неговите велики стихотворения:

КЪЩАТА

Сам дяволът я сякаш дал под наем,

но неизвестно кой е наемателят.

Затворена е всякога вратата

а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга

през счупените водостоци от олово

и като пот по челото на болен

по сивите стени избива влага.

И снощи (ти видя ли от прозореца?),

когато писна ненадеен вятър,

разтвори се, затвори се вратата,

завиха нощни кучета на двора

и черна сянка, дълга като копие,

разчупи се на каменните стълби

и аз видях, и аз познах там мъртвия,

когото преди девет дни заровиха.

1925 година

***

И ЗИМАТА

И зимата ще ни затвори скоро.

Ще падне сняг на нашите балкони.

Напразно в пустотата бяла взорът

картините на лятото ще гони.

Тогаз, уединени, ще си спомним

и таз разходка сетня в планината,

това великолепие огромно

от багри и от есенна позлата.

И като гледаме в снега трохите

и стъпките на бедните врабчета,

ще виждаме стената на елите

и на брезите златните кубета.

Мъглите зад прозореца ни зимен

тогаз ще ни напомнят мълчаливи

за въздуха мъглив и сякаш димен

под буките оголени и сиви.

Разравяйки червената жарава,

ще бдим в нощта и паметта огреял,

тоз огън шумата ще възкресява

и стъпките ни шушнещи из нея.

И нищо, че огнището ще стине

и зимата ще ни обгражда пуста,

ще населиме нейните пустини

със наще спомени и наще чувства.

1965 година

***

БАЛКОНЪТ

Той е железен, каменен, старинен;

такива има с хиляди в света,

обикновен, но само че зазидан:

един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,

е станал непотребен изведнъж,

но не за всички: птичките спокойно

от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха

събира в някоя дъждовна нощ

след дълга и невесела раздяла

отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира

на минувача празното око.

Стопаните дори не подозират,

че къщата им имала балкон.

1928 година

***

СТАРИЯТ МУЗИКАНТ

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач —

стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

Там — от скованата в мраз висина —

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.