Тайната съставка на добрия живот 0

Многократно сме говорили за това как в градския транспорт се случват едни от най-съществените неща на Планетата. Решават се вселенски въпроси и се изгражда една особена връзка между всеки участващ, която понякога остава в съзнанието завинаги.

В моето съзнание споменът от тази мъглива сутрин и автобуса, който видях, едва когато спря на спирката, ще ме човърка и измъчва дълго време. За да смекча болката си поне малко, реших да споделя преживяното с вас. Нали знаете на човек как му олеква някак си, когато каже на "другарчето" си какво му тежи?

Е, другари, тази сутрин се качих в автобуса, отворих книгата, която мъкна в чантата си от една седмица и чета само в градския транспорт (специалното ми време за четене), зарових ума си в увлекателната история на автора (Тери Пратчет) и се пренесох в един различен свят – този на Диска (измисленият свят на британския писател).

Не знаех къде се намираме, ние, дружно пътуващите в градското превозно средство, защото се движехме сякаш в облак, дори можехме да си представим, че летим. В този момент цялата красота на мистериозната атмосфера, в която се намирахме, беше нарушена хулигански.

Отнякъде изскочиха банда младежи. Те тичаха до тъкмо тръгващия автобус и показваха лоши жестове на шофьора. Същевременно направиха всичко възможно да конкурират шума на двигателя и приятния тътен на всички движещи се и вибриращи части, като всички отчетливо чухме: "Спри, бе, спри, ша ти е** ....". Микро ураган от агресия, негативизъм и псувни се изля на спирката.

Вратите се отвориха. "Елементите" на урагана връхлетяха и разрушиха до основи образувалата се почти романтична идилия от зареяни мисли и замечтани погледи на спокойно пътуващите хора. Натрапеното присъствие, от което за съжаление нямаше как да се избавим, защото градският траснпорт е толерантен към всеки, оказва влиянието си върху всеки.

Очаквах! Повярвайте ми, толкова много очаквах някое от тези огромни тела с детски лица да извади от устата си съкровената дума: "Благодаря!". Вълшебната думичка, за която от малки ни учат, че отваря врати. Вратите, които тази сутрин се отвориха с грубиянство.

Очаквах да ми докажат, че въпреки всичко те имат сърца. Но уви, "паролата" или беше изтрита от съзнанието им, или никога не са я научавали. 

Слязох на следващата спирка. Шокирана гледах в една точка и този път умът ми не знаеше къде се намира. Реакциите ми бяха замръзнали – може би това беше и причината да не пророня и дума пред тях. Затова го казвам сега: Момчета, може да ме сметнете за прекалено морална, за "консерва", за човек, който живее в миналия век, за романтичка, но по дяволите, толкова ли е трудно да кажете "Благодаря!" на човека, който реагира на идиотщината ви с мил, човешки жест?

Приятели, моля ви, не приемайте всичко за даденост и не забравяйте дори за миг да благодарите за това, което имате и което ви се дава. Вярвам, че не сте като "елементите" на урагана, а сте цял летен бриз, който синхронно се движи с всички въздушни течения, оформящи позитивната атмосфера в България. Вярвам, че читателите на Div имат специално отношение към себе си и околните и затова ви казвам едно огромно "Благодаря!".