Писмо от редактора: приказка за съня и лозата 0

Този текст не е посветен на теб, не е посветен и на дядо ми. Посветен е на лозата и моментите, които прекарвах сгушен в нейните листа. Там дядо ми, ми завещаваше простовата и толкова изконна – общочовешка мъдрост. С годините се бърках, лутах и губех, но винаги оставаше огънчето от лесната за разбиране и толкова трудна за изпълнение житейска пословица. Под лозата бяхме далеч от света на Facebook и снимките за лайкова, бяхме... ако ти е интересно, прочети писмото. Аз там се изгубих и намерих.

Един ужас и една инсомия ("Инсомия" не е скейт магазин в столицата) и после празно. Ама, толкова е празно, че нищо от това, което ти пиша тук и сега, може да го опише. Безброй събуждания и безброй заспивания – просто един безкраен цирк на идеята за същност – да бъдеш някой.

В една идея за себе си се събуждаш? В един нездрав свят, придобиваш концепция за това, как не трябва и не е достатъчно да бъдеш. И през годините продължава.

Ти не си ти.

Ти си продукт...

Струваш, колкото Google е казал, плащаш, колкото Apple заповядва и робуваш на този текст.

Не прави нищо грешно – не тегли грешни приложения, не обичай жената на ближния, не лъжи, не се преструвай, не яж месо, не казвай истини, не казвай лъжи, не бъди себе си, не изневерявай, не живей, пренебрегвай живота...

Бъди добро момче – бъди смирен... използвай нашите продукти...

Поседнали на терасата, под лозата, засята от ръцете на дядо ми, гласът му отекваше в пространството и ушите ми: "Петьо, в 7-и клас прекарах за първи път ток до вкъщи. До тогава все на свещи и огън се оправяхме, а сега ми дават лаптоп да имам и някакъв Google..."

Поглеждам дядо ми и немея. Сънят на живота му не се е завъртял покрай него, проходил с цървулите, а сега може да си говори с "нашите от чужбина" с лаптопа, който така и не може "да му хване спатиите" и нарича "моето телевизорче".

Преди време ми стана ясно – идеята не е в инсомията и в съня, а в това да се чувстваш удовлетворен от живота, да прегърнеш внуците и да седнеш да изпиеш една ракия с "големия" на терасата. Под лозите, които сам си посадил.

Неминуемо си резултат и протеже на обществото, марките и продуктите, но това което можеш да получиш под онази лоза – това спасява живота: пълноценен и пълнокръвен, и те прави достатъчен.

Всъщност... малко е посветен на дядо ми!