Писмо от редактора: Тост 0

Зимата, макар и по-присъща на Стаймбек, леко и меланхолично свърши, няколко хиляди любови, също. Пролетта не беше пролет и ни удари – от сняг до 30 градуса (аз лично предпочитам над 40 градуса, ама течност). Хората са потни, градският транспорт няма лична хигиена, а учениците възпитание. София плува (или гази) в свои води. На фона на: "не спря да мрънкаш, брат!", моето собствено същество умира.

Това е поредното лято, в което задникът ще се поти, ще виждаш хора на морето, ама във Facebook и Instagram... 'щото си смотан. Ще има и хора, които ще ти кажат: "Промени живота, брат; Както си го напра'иш!; Але, пука ти, наздра'еее!"

Ето как ще ти кажа наздраве аз, имам история!

Когато бях малък попитах моята мама (след като ми беше обяснено за умирането), какво се очаква от мен. Тя леко и замислено ми обясни, че всички имаме някаква цел, но за нея най-важното е да си щастлив... да плюем на останалото, стига да не пречиш на другите. По-късно разбрах, че майка ми мисли като пънк.

Малко по-късно през годините попитах баща ми същото: той каза, че да си честен и да отстояваш себе си е това, което е важно да постигнеш, без да нарушаваш начина си на живот.

След това заживях сам. Да отстояваш себе си стана трудно. Да си щастлив още повече. Появиха се жени. С някои от тях бях щастлив, с други – честен. И с двата типа не ми се получи. Съдбата има свой тертип. То и с двата типа на нашите не се получи.

....

Не случайно в първото ми изречение присъстваше Стайбек... неговите герои пият тайно уиски от жените си... Наздраве!