За да не те озадачавам – скоро гледах Ане Франк и просто ми е неестествено да започна писмо без "Скъпа Кити"... и ако се чудиш дали няма запетая преди "Кити" ще ти кажа, че всичко е субективно – като този текст. Подобно на излиянията на Керанов, в това писмо ще можеш или да се припознаеш, или не, в крайна сметка всички сме родени "...в един много горещ понеделник".
Здравейте,
Когато се замисля за детството си винаги се озовавам на задната седалка на колата. Мама и татко са седнали отпред, а от "касетофона с касетка" гърми Beatles – пътуваме към морето. С нетърпение чакам да стигнем Айтос, защото татко ни е е обещал банички и кафе. Добре де, аз тогава не пиех кафе, но със сигурност исках да изляза, поне за малко, от колата.
Знаете ли, нищо за мен не е по-важно от този спомен и още един – когато с баща ми ходихме до битака да купим адаптер за телевизионната игра: като истински мъже в една истинска събота... в един друг живот.
Ако някой си спомня "София Ленд" и Гондолата, когато се сети за детството – съжалявам го, аз си спомням, че татко правеше палачинки в събота, когато е на кеф.
И когато се замислям за детството, то няма как да не ми мине през главата: "Абе, човече, как стигнах до тук, какво направих?!" Или какво направиха родителите ми...
Тъй като не мога да знам за вашите, ще кажа за моите. Нашите си бяха пълното клише – военен и учителка, по-скучно и Господ не може да го измисли. Но бяха хора. Когато баща ми не правеше палачинки в събота се прибираше омазан в масло, малко преди полунощ... или го нямаше с дни – това се казваше "На Корен". Майка ми беше повече време с мен, тя ми даде това, което правя днес – запали страстта ми към книгите, научи ме да пътувам и да знам, че животът е мой и само аз решавам как да го водя – нещо, от което сега страда, горката.
Родителите ми са разведени – и не от скоро. Минаха се (някак си) около 10 години. Сега са щастливи. Сега те очакват аз да бъда щастлив, ама по техния начин. Струва ми се, че остаряват. Защото ме възпитаха да бъда идеалист, да следвам пътя, който не е отъпкан, да следвам мечтите и да отстоявам идеята да съм това, което съм, ама вече не го правят.
Но аз го правя.
Сега имам малък брат и малка сестра, за които се притеснявам. Надявам се, че те ще последват пътя, който сами си начертаят и няма да следват отъпканите пътеки. Защото никой не може да те определи и да те направи някой.
Защото, ако го направи: ставаш просто Another Brick in the Wall.