Иван Христофоров – един баща на много деца 1

Отдавна имах намерението да ви представя един наистина Голям Мъж, който е имал и има грижата за повече от 200 деца. Да, цифрата е правилна - над 200 и той познава съдбата на всяко едно то тях – от рождената му дата до това, с какво той или тя се занимава в настоящето.

Намирам г-н Христофоров в офиса му в детското селище SOS в Трявна ден след настъпването на Коледа. Бяхме се уговорили срещата ни да се състои по Коледните празници, но г-н Христофоров не спира да работи и тогава, дори напротив – с децата в SOS селището в Трявна по Коледа е най-натоварено, защото освен тези, които живеят в 12-те къщи, на гости идват и другите, които някога са живели там, но вече учат или живеят в други градове. Освен това проектите, по които работи г-н Христофоров не спират и по празниците, така че неговият график е абсолютно пълен.

Подготвила съм въпроси, които вкъщи ми се виждаха доста смислени, в тях ставаше дума за благородната кауза да се грижиш за толкова много деца, за жертвите, които един мъж може да направи и за силата на един Голям човек. Но в момента, в който започвам да говоря с г-н Христофоров въпросите ми започват да ми изглеждат не чак толкова добри, защото се оказва, че той има да ми каже много повече, отколкото аз мога да си представя.

Г-н Христофоров, от колко време сте директор на SOS Детското селище в Трявна?

Директор съм от 15 юни 1999 г., когато имаше национален конкурс за директор на SOS Детското селище в Трявна. Но от тази година длъжността ми е по-различна, това е свързано с преструктурирането на организацията, която разви социални услуги не само към пряката грижа за децата в Детското селище, но и проекти, които целят децата да запазят своите семейства. Програмите са насочени към деца и семейства в риск. По тези проекти работим в Габрово, Трявна, Велико Търново, София Радомир и Дрен (където се намира второто SOS Детско селище в България). Подпомагаме тези семейства по различни начини – лобираме за работа, консултираме ги по различни въпроси, понякога чисто материално ги подпомагаме – изобщо стараем се да решим част от проблемите, с които се сблъскват за доброто на децата.

Аз изпълнявам длъжността директор на SOS Детското селище в Трявна и се занимавам с управлението на още 6 проекта – центрове за обществена подкрепа в Габрово и Велико Търново, два центъра за настаняване от семеен тип за младежи, напуснали Детското селище. Те се намират във Велико Търново и тяхната цел е децата, след навършване на 14-15-годишна възраст, да получат професионално образование. И още един център за настаняване от семеен тип, отново във Велико Търново. Той е малко по-различен, тъй като при него идеята е да се подпомагат деца от 3 до 18-годишна възраст. Има капацитет 8 места и целта там е децата да поддържат връзка с родителите си постоянно, през цялата седмица, дори децата да се прибират при родителите си за почивните дни, за да може по-лесно да бъдат реинтегрирани. Като цяло целта ни е да развием мрежа от центрове за грижа за децата.

Откакто вие сте директор колко деца са живели в SOS Детското селище в Трявна?

Около 200 деца са. Не са толкова много, защото ние предлагаме една дългогодишна грижа за децата. Работим със социалните служби като наши партньори от страна на държавата, като целта ни е в селището да идват деца, които се нуждаят наистина от дългогодишна грижа, които знаем, че скоро няма как да се върнат при родителите си, макар да желаем и да работим за това.

Вие как се чувствате – като настойник, като баща на тези деца или по някакъв друг начин?

Настойник доскоро бях, защото за всички деца, които се приемаха в селището трябваше да се поеме настойничество или попечителство и по силата на допреди няколко години действащия закон, аз имах такива правомощия - на настойник.

Сега настойник мога да бъда само на деца, които нямат родители – или са починали, или са неизвестни. Попечителските функции вече се поемат от семействата или SOS майките до навършването на пълнолетие на децата.

По-скоро се чувствам като отговорен баща, като мъж, който въвежда правилата на играта. Защото човекът е обществено създание, над него властват няколко закона, които трябва да се познават, защото иначе настъпва анархия. Обикновено бащата играе ролята на закона. И ние с приемните родители често играем "играта", в която аз съм законът, аз запознавам децата с правилата. А приемните родители казват на децата "Той, директорът, ще се разсърди ако вие не спазвате правилата, ако закъснявате, не учите, не си лягате навреме и т.н." Това е една педагогическа и психологическа игра, в която аз се въвеждам като символичен баща. Символичният баща не е толкова често сред децата, но се усеща неговото присъствие. Макар че аз познавам всяко едно дете и всяка негова история, интересувам се от тях и им го показвам. А това прави впечатление на децата, дори и ние да не го осъзнаваме винаги.

А държавата как присъства в SOS Детското селище?

Отскоро нашите SOS майки са приемни родители, кандидатствахме по този проект и бяхме одобрени. И по този начин ангажирахме държавата с финансова подкрепа по отношение грижата за децата. В продължение на 17 години децата в SOS селището не получаваха никаква помощ от държавата и това много ме притесняваше мен лично като директор, защото винаги, когато трябваше да говоря за това как се издържат децата в организацията, казвах, че имаме спонсори от Германия, Австрия, Норвегия, Швеция и други чужди държави, които дават пари за български деца, а нашата държава не намираше средства за тях. И тази година направихме първата успешна стъпка в тази посока.

Вие имате и собствени деца, нали?

Да, имам двама сина, които вече са големи.

Има ли разлика в начина, по който се отглеждат собствените деца и тези в селището и съответно в начина, по който приемате успехите на едните и другите?

Когато приех позицията на директор на селището, аз дойдох да живея тук с цялото си семейство. Такъв е моделът на организацията. И все още живея сред децата. Нито за момент не съм си помислял, че моите деца трябва да бъдат отглеждани по по-различен начин. Моите деца са израснали заедно с другите, никога не са били привилегировани, моят син е живял на общежитие с деца от селището. В един момент и те го приеха като свой приятел, което също е важно.

Вие работите тук с много жени. Как един мъж се справя с толкова много жени на едно място? По-трудно ли се работи с такъв колектив, особено жени, които са тук в качеството си на майки?

Освен майки, има и жени, с които работя в офиса. Така че са още повече (смее се). Имам подобен опит като заместник директор и директор на професионална гимназия по ветеринарна медицина в Добрич, а учителските колективи са с по-голямо женско присъствие. Но тук работата е още по-предизвикателна, защото жените тук са в качеството си на майки. Всички жени тук са различни и идват с различно възпитание и образование, което според мен е много важно. Аз често ги оприличавам на една разноцветна палитра на художник, но съчетани дават едно приятно цветово усещане. Различни са, но интересни. Една, например, е запалена по книгите, друга по туризма, трета е чудесна домакиня, някои съчетават по няколко качества.

Истината е, че "няма къща без пушек". Понякога има конфликти между жените, те много ревностно приемат ролята си на майки, емоционално са много силно обвързани с децата, борят се за тях като за свои собствени, бдят над тях и понякога възникват конфликти между майките заради децата. Но в същото време те са един силен колектив, защитават интересите си, по различен начин, но се борят за постигане на целите си. А аз уважавам това. Засега успявам толкова години да запазя самообладание. Освен това ние използваме много съвременни методи за вътрешната комуникация в организацията.

Децата връщат ли се тук?

Да, връщат се. Имаме деца, които се връщат и споделят, че съжаляват, че не са постигнали това, което са искали и можели. Но сега го осъзнават. И искат да дойдат да разговарят с другите деца, които в момента са в селището, за да им кажат, че трябва да използват потенциала, който имат. Това има значение, защото за децата, които са в селището е по-реалистично деца, минали по техния път да им кажат какво са постигнали. Това е много въздействащо.

Предполагам, че работата ви е свързана с голямо напрежение. Как разпускате? Имате ли някакви чисто мъжки интереси и занимания?

Нашата работа не е тежка физически, но има голямо психическо натоварване. На мен като директор ми се налага да сменям темата и да се пренастройвам по 10-15 пъти на ден. Не мога да си позволя да подценя нито една среща. По този начин човек губи позиции. Аз не си го позволявам. Много често изслушвам и чисто лични проблеми, но това е нормално. Ние сме едно голямо семейство. А сега по празниците това се усеща най-много. Ако се разходите ще видите колко големи деца има на гости. Дори децата, които не са толкова успели в момента, си идват или се обаждат и казват: "Аз ви се обаждам, защото вие сте моето семейство. Аз нямам друго." Това е.

А що се отнася до хобито, с което разпускам – от няколко години, заедно с мой колега сме се запалили по лова. А тук, в този район – Трявна, Габрово, ловът е предимно на едър дивеч. За мен това е много разпускащо, първо, защото е спорт – преодоляваш много трудни терени, освен това си в един колектив, който запълва една мъжка част от общуването, подобно на военното дело. То вече отсъства като такова, а аз усещам липсата му, тъй като съм офицер от резерва (завършил съм Школа за запасни офицери в Плевен). Сега вече почти няма армия, тя се професионализира. Аз намирам някои от тези неща, необходими на един мъж, в ловната дружина – там има дисциплина, има оръжие, с което сме длъжни да се съобразяваме, има правила, които трябва да спазваме, има тактика, има цел. Спазвайки тези принципи, нашата ловна група е една от най-добрите в региона.

Успешна ли беше изминалата година за вас в професионален план?

Тази година имахме няколко основни цели и мога да кажа, че ги постигнахме. Първата беше преструктурирането на организацията, да постигнем приемна грижа и държавно финансиране за децата. Освен това имахме много важен международен одит. Преди няколко години имахме такъв, но от Държавната агенция за закрила на детето и той завърши с оценката, че в SOS Детското селище в Трявна се полагат грижи за децата с изключително високо качество. Тази година обаче проверката беше от международната организация, от две сериозни експертни лица и накрая завърши с най-високата оценка.

Според мен оценката на нашата работа не се състои само в резултата от този одит, но и той е важен. За мен най-високата оценка е реализацията на едно дете. Имаме много деца, които вече са напуснали селището, завършили са висше образование, заемат добри позиции в различни компании. Най-хубаво е едно успяло дете да дойде тук или да се обади. Аз лично се радвам на "световния клюкарник" Facebook, защото децата си комуникират с мен чрез него. Винаги се включват да кажат как са, да питат аз как съм, да се похвалят, че имат бебе, например.

Можете ли дадете съвет като човек с опит на младите бащи и на мъжете, които тепърва ще стават такива как да се справят с тази трудна житейска роля - на баща?

Не знам дали сега ще се сетя за най-мъдрото нещо. Но има едно просто правило, което всички ние трябва да спазваме. Независимо от възрастта на която сме, аз лично минах 50-те и си спомням, че още като дете съм запомнил, че не трябва да постъпваш с другите така, както не искаш те да постъпват с теб. Да бъдеш справедлив. Винаги можеш да застанеш в позицията на детето, да му покажеш принципи, мъжко поведение. Детето копира поведението на възрастния, затова е необходима невероятна борба срещу насилието и добър модел.

И още нещо, което сякаш мъжете в България забравяме да казваме и да го показваме. А трябва. Да казваш на детето, че го обичаш, защото всички проблеми на деца не само тук, а и по света, идват от това, че не са били обичани като по-малки. Ако искаш детето да стане човек с чувства, трябва да му покажеш, че го обичаш.

Г-н Иван Христофоров е номиниран за наградата "Хелмут Кутин" и целият екип на Div.bg му пожелава да я спечели. Благодарим му за вниманието и искреността, благодарим и на съпругата му, че го дели с тази работа и кауза, и му пожелаваме една още по-успешна 2012 година.