Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Oсмият филм на Куентин Тарантино е студена, сурова, свирепа и садистична стимулация за сетивата с малко излишна драматургична мазнина и тромави политически послания, които в крайна сметка не ще осуетят върховното преживяване в тъмния салон.
"Омразната осморка" излива в мозъка крайно задоволителен жанров коктейл – спагети-уестърн екстраваганца по Леоне, криминогенна whodunnit конструкция а ла Агата Кристи, херметична хорър параноя от Карпентъровия opus magnum "Нещото" и малко историческа ревизия, но с много по-умерен тон от този в предишните две произведения на постмодернистичния палавник – "Гадни копилета" и "Джанго без окови".
Тарантино пласира на публиката някои от най-покварените персонажи, които някога е създавал – разкошно отблъскваща колекция от расисти, садисти, бандити и насилници. Образите са крайни дори и за аморален фетишист като него. Най-опасната дума в английския език – nigger – е наблъскана в диалога с честоти, близки до фарса. Тарантино винаги е обожавал да влага nigger в устите на своите персонажи, но в "Омразната осморка" nigger e централна лексикална клетка, от която тръгва масивна словесна конструкция. В сравнение с nigger-стването тук, nigger-стването дори в "Джанго без окови" е като изрязано от скопено, либерално, политкоректно шоу на някой като Джон Стюарт.
От една страна Куентин Тарантино сякаш се опитва да отстрани токсичността от думата nigger, да освободи езика като роб след Гражданската война и да му даде автономия. От друга изглежда, че човекът просто е пристрастен към шок стойността на подобни похвати, а унизителната му излагация с антиполицейските протести и асоциирането му с морално банкрутиралото, расистко, публично дискредитирано хаштаг движение blacklivesmatter, уви, налива вода в мелницата на втората хипотеза.
Филмът е пълен провал като политическа алегория на днешната ситуация в САЩ и прекрасно художествено преувеличение на расовото напрежение малко след Гражданската война. Образът на Сам Джексън в "Омразната осморка" е персонификация на тарантиновата концепция за доминиращ и безкомпромисен чернокож мъж – ефективен убиец, поет-воин, заклещен в клаустрофобично и враждебно расистко пространство от цвета на кожата си.
Филмът е много по-качествен, когато се еманципира от собствената си претенция за историческа и политическа тежест и навлиза в комфортното жанрово пълп-пространство. В него цялата прелест на гаврата с добрия вкус и презряната политическа коректност краси пейзажа като сноп от мека светлина – запазената марка на кинематографичния вълшебник Робърт Ричардсън. И жонглирането с лексемата nigger и насилието над невинни в ретроспекция, и канибализът на хищниците в основния наратив – всичко е прекрасно.
Цялото ревю на "Омразната осморка" се намира на страниците на Operation Kino.
