Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Нека започна този текст, споделяйки, че за мен "Омарът" е сложен и смущаващ филм. Колкото повече мисля за него, толкова повече спира да ми е смешен. Ако някой ми го разтълкува единствено като социална сатира, бих се ядосала. Ако друг ми го етикира като дистопия, ще ми стане направо тъпо. Никой от тези критически подходи не работи в полза на пълноценния опит за осмисляне на филма. Всички те са само отчасти верни, защото това е от филмите, чиято стойност е повече от съставните им части. Като универсален ключ, отварящ много врати. Следва тежко и осезаемо присъствие на спойлери, така че бъдете предупредени.
Накратко сюжетът: Дейвид (Колин Фарел) е току-що зарязан от жена, с която е имал връзка, продължила 11 години и 1 месец. Правилата в света, в който Дейвид живее (абсолютно не-футуристична среда, градове и ландшафт, такива, каквито ги познаваме днес) са, че в социума не могат да живеят хора, без да си имат гадже. Затова той е изпратен в Хотела – място, където пребиваваш 45 дни с целта да си намериш половинка. Ако не успееш, управителите на Хотела те превръщат в животно по твой избор. В случая на Дейвид това е омар. "Защото омарите живеят по 100 години и имат синя кръв, като на аристократи."
Филмът черпи основния си заряд от абсурдистката си атмосфера и не го крие нито за миг. И актьорите, и камерата, и музиката, и снимачните локации – всичко е премерено, за да бъде както съдържателно, така и стилово в синхрон с желаното усещане за стерилност и абсурд. Още първият кадър те кара да се чувстваш неудобно, а той е само началото на една поредица от what the fuck-s, с които в крайна сметка се свиква бързо и историята се нарежда пред зрителя, ставайки все по-целеустремена и най-вече забавна.
