Петър Станимиров: От "Дъга" до "Рейнско злато" 0

Петър Станимиров е един от най-големите съвременни български художници. Таланта му познаваме още от списание "Дъга", разгръщали сме неговите корици на много романи на Стивън Кинг, играли сме компютърни игри, които той е създал, непрекъснато сме били близо до негови илюстрации - на книги и плакати, понякога без дори да подозираме. Книгите-игри - онази книжна краста от нашето детство, заради която не искахме да спим, само и само да четем и играем още - и тях изживяхме благодарение на него.

Срещнахме се с Петър Станимиров, за да ни разкаже за най-новата си изложба, да ни обясни за възраждането на списание "Дъга", за автопортретите и всички онези неща, за които българите все още не бяха готови.

Изложбата "Пръстенът на нибелунга, книга I: Рейнско злато" с ваши илюстрации към книгата на Елена Павлова приключва днес, 30 януари. Според вас успяхте ли да достигнете до аудиторията, за която е предназначено това страхотно издание?

Изложбата е по-скоро анонс за книгата - хората да могат предварително да видят за какво става дума. Книгата така, както аз съм я мислил едно време, е предназначена за малко по-млада публика – от 10 години нагоре. Навремето, когато се заинтересувах от цялата история, изчетох доста литература и разбрах, че Вагнер по същия начин е попаднал на "Немска митология" на Якоб Грим, прочел е легендите, останал е възхитен и е направил едно цяло от няколко различни мита. Получило се е чудесно произведение, което за мен лично е доста сложно, дори като музикална творба. Затова ми се искаше да намерим начин, по който чрез литературата и илюстрациите да подготвим младите читатели и по-нататък да могат да възприемат по-лесно и самата опера.

Казвате, че Дж. Р. Р. Толкин се е вдъхновил именно от произведението на Вагнер за написването на "Властелинът на пръстените".

Не го твърдя, но съм почти сигурен, че е така, защото в основата и на двете истории – и на Вагнер, и на Толкин, лежи пръстенът, който, давайки огромна власт на притежателя си, всъщност върши зло.

"Властелинът на пръстените" се превърна в огромен кинохит с космически бюджет. Вас не ви ли влече към киното?

Изобщо не съм се замислял. Аз съм художник, дълго години работих в студио, само че за компютърни игри, което е почти същото като в киното, защото се работи върху един продукт изключително дълго време. Ангажиран е огромен екип от хора. Първите години е доста интересно, обаче след това е уморяващо. Изхабява те.

В края на 2014 г. премиера имаше първият български 3D анимационен филм "Българ".

Да, познавам идеята много отдавна, още когато се появяваха отделни филмчета. Не съм го гледал.

Има ли как в България да се създават мащабни анимационни продукции? Проблемът само в парите ли е или трябва да има и съответната индустрия?

Много ми е далече тази тема и не мога да отговоря, но това, което ние сме правили в студиото за компютърни игри, също е 3D, така че по въпроса за самото производство мисля, че има много специалисти в България. Просто някой трябва да се заеме и да намери нужните средства.

Какви са разликите в процеса по създаване на образите в комиксите и тези в компютърните игри?

В студиото първите няколко години, докато се създаде един голям екип, вършех доста от художническата работа към съответната игра. Това е да направиш един изцяло твой нов свят. Като се започне от тревички, камъчета, дървета, сгради, атмосфера – абсолютно всичко. Така че работата по една компютърна игра е много приятна и интересна, но коренно различна. Особено по съвременния начин, по който се работят нещата – има консепт артисти, които са различни нива и правят различни неща: едните правят сгради, другите - фигури... Докато комиксът е изцяло работа на един човек. Всичко минава през него. Единствено ако сценарият е написан от друг човек, това може да е външна намеса, всичко останало художникът решава – той е режисьорът. Това е по-авторско, по-интересно.

Казвате, че обичате да рисувате на музика?

Да, предпочитам. Понякога забравям да си пускам, но общо взето обичам да ми звучи нещо в главата.

А има ли значение каква е музиката за образа, който рисувате?

Ако ме питате, специално за тази книга не съм слушал Вагнер, докато я рисувам (смее се).

Не, но например за кориците на романите на Стивън Кинг пускахте ли си нещо специално?

Не, не, изобщо.

(Христо Узунов) По принцип каква техника използвате, когато рисувате? Специално в "Пръстенът на нибелунга, книга I: Рейнско злато" е дигитална, нали така?

Да, използвам всякаква техника, но в тази книга е смесено – цветните са дигитални, черно-белите са молив. Но на компютъра ми е много по-лесно и работя по-бързо.

Ами да, освен това има Edit, Undo, Save...

Проблемът с Undo-то и със Save-а. Като рисувам с молив ми е много чоглаво. Все гледам да Save-на, ама няма как.

Мислили ли сте, заедно с другите художници, рисували в списание "Дъга", да възродите изданието по някакъв начин, може би като книжно тяло?

Проектът "Дъга" съществува като организация. Когато решихме да се съберем и да работим за възраждане на българския комикс, едно от първите неща беше да се запитаме искаме ли да правим списание "Дъга". Защото ако някой има право, това сме ние. Обаче мислехме много по въпроса и решихме, че не трябва да го пипаме. То си е легенда и така трябва да си остане. Защо? Защото най-елементарното е, колкото и да сме добри, колкото и да сме работили за това списание, всеки от нас се е променял през тези 20 години, има други идеи и възгледи относно това как трябва да изглежда комиксът. При всички положения щеше да е нещо различно. И като знам колко са ревниви феновете, повечето нямаше да го понесат, щяха да смятат, че е кощунство. Много по-лесно ни беше да направим албум "Над дъгата", който хем има връзка със списанието, хем сме си ние, каквито искаме да бъдем, без да трябва да наподобяваме себе си отпреди 20 години.

Хем и феновете са доволни.

Да. Мисля, че така е най-добре. Не трябва никой да се докосва до това списание, защото там и мисленето е друго, и хората са други. Колкото и да има сантименти, нещата са се променили.

Насочваме се към книгите-игри. Как изобщо започнахте да се занимавате с този тип литература?

Да кажа, че е случайно, не е съвсем така. Но има такъв елемент, защото аз лично не знаех изобщо, че съществуват такива книги-игри, докато с моя приятел и колега Димитър Стоянов "Dimo" не направихме издателство "Плеяда". Понеже там получавахме непрекъснато информация какво излиза и какво се търси на пазара, видяхме няколко книжлета, в които героят си Ти. Прегледахме ги, бяха доста елементарни. Мисля, че пуснахме две или три, които на мен не ми харесваха, защото наистина бяха на много елементарно ниво. Решихме, че трябва да направим нещо наше. Писателят и преводач Любо Николов, който е мой много добър приятел, тогава беше започнал да превежда първата ни книга на Стивън Кинг "Сейлъмс Лот" и между другото спомена, че е попаднал на някаква книга-игра и че ще се опита да прави нещо. Ние обаче бяхме категорични, че не ни интересува. По-късно той написа, ако не се лъжа "Огнена пустиня", която я издаде наша колежка от издателство "Еквус Арт". Това беше първата българска книга-игра. Те тогава не се казваха книги-игри, а Приключение, в което героят си ти или нещо такова. Книги-игри го измислихме аз и Dimo. Любо тогава ни предложи втората - "Замъкът на талъсъмите", която беше страхотна, много весела и приятна. Имаше фън в нея и ние веднага я издадохме. Така че това ни е първата книга-игра. Понеже тогава пазарът току-що се беше отворил за книги, беше голям наплив на чуждестранна литература, български автори изобщо не се търсеха и не се четяха и съответно търговците не искаха да ги продават. Затова ние се принудихме всички автори, които привлякохме да правят книги-игри, да работят под псевдоними. Любо беше Колин Уолъмбъри. После се появиха Робърт Блонд (б.а. Богдан Русев) и Ейдриън Уейн (б.а. Александър Александров Султанов), които по това време бяха може би 14-15-годишни, защото си спомням, че майката на Блонд ги доведе. Те нямаха паспорти и не можеха да сключат договор. Обаче бяха написали страхотна книга-игра, която имаше голям успех. После се появиха други автори – Майкъл Майндкрайм (б.а. Димитър Славейков), Върджил Дриймънд (б.а. Елена Павлова) и др. Започна да става много интересно и книгите-игри направиха страшен бум. Няколко години по-късно създадох издателство само за книги-игри - "Мега".

(Христо) Спомням си, имаше едни много големи книги-игри, вътре с едни карти, изрязваха се дракони...

Да, мегастратовете. Те са на Върджил Дриймънд – Елена Павлова.

Която е автор на "Пръстенът на нибелунга, книга I: Рейнско злато", нали така?

Точно така. Можете да си представите колко дълги години сме бойни другари с нея. Тя е страхотен автор. Има много хубави фентъзита, фантастика, трилъри. Много добър пистел.

Сега има някакво раздвижване, отново сякаш се възраждат книгите-игри. Но според вас има ли въобще почва за тях днес?

Лично за себе си знам, че не може да се получи това, което беше. Затова и престанах да се занимавам. При появата на компютърните игри книгите-игри вече станаха съвсем излишни.

(Христо) Да, но от друга страна в момента все по-популярни стават настолните игри, които пък за мен са едно към едно точно с тези стратове, за които говорехме.

Всъщност това е интересното – да се съберат няколко души и да играят ролеви игри. Тогава не успяхме да го въведем. Спомням си, че направихме сериозни усилия да запознаем читателите с ролевите игри – какво представляват, как се правят, обаче не стана работата.

(Христо) Изпреварили сте времето.

Да, но времето в България може би. И така с книгите-игри – в един момент пазарът се заля. Много издателства решиха, че това е страшно доходен бизнес и по едно време се препълни с книги-игри, така че почнаха и да не се купуват толкова.

Как бихте коментирали случилото се в редакцията на списанието "Шарли Ебдо", ако изобщо искате да го коментирате?

Всичко това е просто ужасен кошмар, но по-скоро не бих го коментирал, защото никога не би трябвало да се случват такива работи. Това е някакво безумие.

Екипът ни много се интересува от татуировки и снимаме и интервюираме татуирани българи. Вие имали ли сте досег до тази сфера на рисуването?

Никога. Но имам един фен от морето, който си е татуирал момиченцето от "По едно за из път" - графиката, която съм рисувал. Татуировката е перфектно направена. Но аз никога не съм се занимавал.

Никога не е късно.

Да, по принцип татуировките са ми интересни и любопитни, но ми е прекалено сложна програмата в близките няколко години.

Предполагам си правите автопортрети?

Почти всяка година.

Ако трябва да се нарисувате в контекста на "Пръстенът на нибелунга, книга I: Рейнско злато", как ще се изобразите?

Аз вече съм се нарисувал – заобиколен от героите.

Има ли нещо, което не можете да нарисувате?

Има неща, които не искам да нарисувам. Веднъж отказах на една авторка да ѝ илюстрирам детската книжка, защото главният герой беше една песъчинка.

ДИВ БЛИЦ:

Давам: Радост

Искам: Младост

Взимам: Само доброто