Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Преди десет години, на 21 декември 2001 г., т.е. на днешния ден, седем деца станаха жертва на ужасяващ инцидент на входа на бившата столична дискотека "Индиго". В един миг под лавината от хора изгаснаха пламъчетата на Вики, Ели, Криси, Люба, Мадлен, Цвети и Митко. Днес, десет години по-късно, България си спомня с наведена глава, все още кървящо сърце и запалена свещ за този черен ден.
Едва ли има някой, който да не помни, който да не знае как протича трагедията в "Индиго". Аз знам. Трябва да знаете и вие.
Преди десет години аз бях на 13 години - точно на толкова, на колкото са били Елена, Кристина, Димитър и Любомира, с една по-малко от Мадлен и Цветелина, и с цели три повече от Виктория. Честно казано, не помня новината. Не помня дали съм бил шокиран, уплашен или тъжен. Помня, че не вярвах, че не разбирах как е възможно деца на моята възраст да загинат по такъв несправедлив начин. Помня ужаса в очите на родителите си, докато ми обясняваха какво точно се е случило, докато ме предупреждаваха да внимавам, докато те самите се бореха със себе си в опит да проумеят как подобна трагедия е възможна и то в София, в столицата, където всичко изглеждаше по-уредено от порутения Шумен, в който живеехме. Помня, че бях объркан. Объркани бяха и съучениците ми, и децата от квартала, и всички родители. След празниците, помня, объркани бяха и учителите в училище.
Объркване, ужас, отчаяние, мъка - всепоглъщаща и опустошителна тъга - така си представям емоционалното състояние на българина преди десет години. Странното е, че за тези десет години тези четири характеристики са неизменна част от нашето съзнание - всеки ден, всяка нощ.
За тези десет години аз пораснах - вече съм на 23. Видях как се сменят правителства, как се сменят сезони, как всичко се променя. Успях в крайна сметка да разбера, доколкото е възможно да бъде разбрана, трагедията "Индиго". Дойдох и в София, където нищо не е толкова бляскаво и уредено, както изглеждаше едно време - прах, кал и сърдити хора, като в почти всеки български град. И ето, че изписах над 20 реда по темата "Индиго", по която се осмелявам да пиша или да говоря за пръв път, откакто тя съществува в родната общественост.
Защо се осмелих и какво искам да кажа? Защото, от моя гледна точка, докато растях през тези десет години, нищо не се е променило. Чувам въпроса: "Е, ти какво толкова искаш да се промени?" Е, как какво? Обществото! На 13 не съм знаел, но сега съм абсолютно сигурен, че инцидент с измеренията на този в "Индиго" трябва не само да разтърси, но и да срути едно общество до основи. Да го срути, за да може то да бъде съградено наново - по-хубаво и по-добро. Да, ама не.
Нищо не беше срутено, нищо не беше градено наново. Българското общество в момента прилича на панелка - построена по времето на социализма, кърпена, "освежавана" и преправяна през всичките години на прехода, който за едни е свършил, за други не, а за трети не е и почвал. Прозорците тук-таме са счупени, тук-таме са с дограма, тук-таме са залепени с тиксо, тук-таме са отворени и от спареното помещение отвъд перваза бичи яко чалга, която проповядва изкривени ценности и нисък морал на децата, които играят пред блока.
Пардон. Децата вече не играят пред блока. Няма стражари, няма апаши, няма футболисти. Момичетата не скачат на ластик, нито си разменят миришещи листчета. Децата са вътре в онова спарено помещение и попиват. Попиват цинизми и вулгаризми от телевизията, попиват гореспоменатите упадъчни ценности на едно разочаровано поколение - това на техните родители. Попиват изкривени разбирания за свобода на словото и печата, под формата на полуголи снимки в интернет. Куклите "Барби" отдавна събират прах по магазините - те вече са в телевизора - живи са и пеят "Кой ще гали котето любовно?" А с тези "барбита" и момченцата искат да си играят.
Какво общо има това с "Индиго" и тъжната дата 21 декември 2001 г.? Може би нищо. Може би само аз смятам, че докато обществото ни е кърпена панелка, пропита от чалга, ракия и агресия, "Индиго" ще е кървяща рана, която не само няма да се затвори, но може и да се повтори. Може би само аз смятам, че съвременните родители са, в мнозинството си, абсолютно безотговорни спрямо децата си. Да позволяваш и дори да подкрепяш детето си в това да подражава и да идолизира чалга певачки и псевдофутболисти, не допринася за това хлапето да се радва на едно красиво детство - явно подобно убеждение е само и единствено мое. Вероятно съм единственият, който е на мнение, че за да се предотврати повторение на инцидента от преди десет години, е нужно обществото да поеме отговорност за ценностната система, за морала и за светогледа на своите наследници. Десет години след "Индиго" обаче България продължава да скърби по изгубените си деца, които отдавна не са седем.
Вярно е, че нямам деца и е лесно да критикувам родителите, които позволяват на децата си да слушат попфолк, да се гримират на 10-годишна възраст, да гледат филми за 16+, да си седят вкъщи пред компютъра и да пият и пушат още преди да са стигнали прогимназията. Факт, но докато виждам, че има и деца, които все още четат книжки, все още играят пред блока с други деца, и други, за които "Тримата мускетари" не е кварталната кръчма, където се пие, псува и бие, няма да повярвам, че е отвъд чисто човешките, не материалните, възможности на един родител да отгледа детето си и да му помогне то да се изгради като личност.
В този ред на мисли питам, нужно ли е още веднъж трагедия като тази преди десет години да ни разтърси, за да решим, че е крайно време да съборим тази покварена панелка и да започнем да градим къщи с градини, където след още десет години ще се чува истински детски смях?
