4 вечни стихотворения на Христо Смирненски 0

Днес избрахме да ви припомни няколко от вечните стихотворения на Христо Смирненски. Не мислим, че е нужно да ви разказваме за него, защото вярваме, че сте умни хора и той ви е добре познат. Ще ви разкажем обаче малко за творчеството му.

Смирнески е от тези поети, които рядко се срещат - можем да кажем, че е един от най-удачните представители на постсимволизма в българската литература. Литературната му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал. Текстовете на поета имат изповеден характер и най-характерното за тях е тържественото и празнично усещане за една необходима промяна в света, огорчението от суровата действителност и готовността за борба за промяна. Неговите произведения са актуални и днес и са обект на обществен дебат и на търсения на литературната критика.

Днес ще ви припомним няколко от вечните му стихотворения:

НИЙ СМЕ ВЕСЕЛИ БРОДЯГИ

Ний сме весели бродяги,

 ний сме влюбени в света

и сред смях и песни гоним

свойта хубава мечта.

В колесницата на Бакхус

сред стаканения звън

ний прегръщаме живота

в някакъв неземен сън.

Не достигат нас вълните

на житейското море,

ний сме волнокрили чайки,

ний бездомни сме царе.

Наште радости съдбата

не е в сила да срази,

ний се смеем и когато

трябва да текат сълзи.

Ний не мислиме за утре,

ни за ад и ни за рай,

нас не стряска, не тревожи

на живота тъмний край.

Ний живеем вечна младост,

ний живеем шумни дни,

дните ни са чисти, леки,

както джобовете ни!

Ний сме весели бродяги,

ний сме влюбени в света

и сред смях и звън стаканен

гоним хубава мечта.

***

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА

1. Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола — старият Дявол —

дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил

със ивица златни лъчи

и пускайки кръгчета дим, Мефистофел

ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,

но все пак бе горд и засмен,

и махна с ръка той "In vino veritas!"

Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на

притворство и помисъл зла —

да пием за твойта сърдечност неземна

и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята

и тук устроих си шега:

веичах се за земната Истина свята,

но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза

за своята стъпкана чест —

човешката чест неуморно аз газя,

но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —

умирах по сто пъти в бран,

но винаги рицар на кауза честна,

не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда

аз тръгнах неземно злочест.

И вдигнах над себе си ярка плакарда:

"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!

Посрещат ме вред с интерес,

любезно отвсякъде свалят ми шапка:

"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,

и ти ли!... Ей, кой да те знай!"

Две хубави дами ми казаха сладко:

"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки

изпратен бях чак до дома.

Министри, царе и придворни кокетки

ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,

богат като истински Крез!

И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,

безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,

сърдечно се чукна със мен,

и пускайки пушек на синкави ленти,

прониза ме с поглед зелен.

2. Приказка за тинята

В неделя Дявола облече расо -

любимия си тоалет;

и с тънка и загадъчна гримаса

огледа се добре отвред.

Действително в корема бе печален

и - за да не бъде толкоз сух - 

беляза своя символ синодален

с една възглавница от пух.

- Една вечерна пролетна разходка? - 

ми кимна леко той с рога.

- Виж, вечерта е кат вдовица кротка

и цяла в нега и тъка...

Съгласен бях. И посред врява шумна

ведно с приятеля рогат

разхождаме се дълго де ни хрумна

из калния престолен град.

И ето - късно в някаква си лавка

покани ме на отдих той.

Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,

с поклон и привети безброй.

Погледна Дявола с усмивка блага,

повдигна странно рамена

и ритна с крак възпрялата до прага

огромна, грухтеща свиня.

А лавката бе като всяка лавка,

но странно беше тук едно:

висеше над вратата калимявка

и някакво шише вино.

- Виното - да! Но що за подигравка

чернее се над този праг?

- Това ли? Туй е попска калимявка - 

реклама за добър коняк...

Кръчмаря се усмихна и заклима,

отвън му кимна вечерта,

а в ъгъла ревнаха в хор петима

и се целунаха в уста.

Погледна Дявола под вежди тънки:

"Я виж ги колко са добри!"

Но зад гърба му някой злъчно смънка:

"Добри, когато спирта ври!"

Това бе юноша - намръщен, хладен.

Въздъхна той и заруга:

"Кой е добряк на тоз свят безотраден?

И кой доволен е сега?

Навсякъде чистота нито прашинка!

Нито насъне светъл лъч...

Летиш като изгубена снежинка

сред вихрите на черна злъч...

Уви, светът обърнал се в пустиня!

Море от злоба и разврат!...

Иди живей сред туй море от тиня,

сред толкоз много кал и смрад!"

Той млъкна... А през прага меланхолично

проточи и свинята врат:

"И аз от тоя свят съм недоволна:

да, толкоз малко кал и смрад!..."

***

УЛИЧНАТА ЖЕНА

Мизерията залюля те в свойта люлка

при първите лъчи

и на живота под фалшивата цигулка

танцуваш ти с разплакани очи.

Нощта е твойта мащеха неумолима —

безмилостна и зла,

последний нарцис на душата ти отнима

и свлича те по черни стъпала.

Под блясъка на електрическите ламби

празнуваш вечен грях

и смееш се така, че ти сама едвам би

разбрала болката на своя смях.

Закичила гърди с увехнали циклами,

сама посърнал цвят,

завръщаш се дома пияна от измами,

за да беседваш с гостенина Глад.

А там виси, уви, над масичката прашна

портретче на дете

и в ясний поглед на невинност някогашна

сегашният ти ужас се чете.

И все така… А в есента на твойта хладна

и блудна красота

ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,

пред твоите отключени врата.

Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя в миг ще се смути:

Всевластникът Живот преварил я навреме —

и ти… отдавна без душа си ти!