4 вечни стихотворения на Александър Вутимски 0

Днес ще ви припомним, а за тези които не знаят ще разкажем, за един наистина забележителен човек - Александър Вутимски. Той е български поет, сред първите автори на творби с хомосексуална тематика и естетика в българската поезия.

И ако днес е лесно да бъдеш това, което искаш да бъдеш, представете си колко трудно е в онези години да се разкриеш пред света.

Ето и накратко за него:

Вутимски е роден в Своге и до 10-годишна възраст живее в родния си град. След загубата на близките си – майка, баща, двама братя, – починали в продължение на една година от туберкулоза, се премества в София. Отначало живее при сестра си, която също умира от туберкулоза през 1937, а после при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва Първа софийска мъжка гимназия. От 1938 следва класическа филология в Софийски университет, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва учението си. В периода 1939 – 1943 г. сътрудничи на списание "Златорог". Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, от пролетта на 1941 г. – в санаториума на Сурдулица. Умира на 23 септември, 1943 г.

Какво остава след него: 

Първото му отпечатано стихотворение е "Пак самичко" през 1935 г., а първият му сериозен поетически дебют е стихотворението "Улицата". Началните творчески изяви на Вутимски са свързани с ученически и други леви издания – "Ученически подем", "Звън", "Светлоструй", "Трезва младеж" и др. Участва заедно с Александър Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов в издадения от тях литературен сборник "Праг". От май 1939 редовно сътрудничи в издаваното от Владимир Василев списание "Златорог", където са публикувани най-значителните и най-зрелите стихотворения на поета, подписани с псевдонима Александър Вутимски.

И ако всичко това ви звучи, като по-скоро скучновата информация, ето най-значимите негови стихотворения.

Отиват си годините безследно...

Отиват си годините безследно

и тебе все те няма, все не идваш.

Умират хора, други пък се раждат,

и слънцето изгрява и залязва.

И ти ми липсваш, няма те във дните ми.

Къде ли са очите ти, усмивката.

Когато ти се смееше - бях радостен,

 когато ти тъгуваше - аз страдах.

Когато бях до тебе, аз живеех,

обичах хората, животните, света.

Днес ти ми липсваш, радостта ми няма я,

за тебе като мисля, ми се плаче.

Аз бих те дишал като въздух сигурно,

разбирам, колко много си за мене

и ако ти не дойдеш вече никога,

животът ми ще бъде изпитание.

КАФЕ-БАР

В опушения кафе-бар си ти,  

е той, е тя, съм аз, сме ние всичките, 

приятели, които се обичаме, 

поне докато виното блести

във чашите, а също и в очите ни.

Когато вече много си пиян, 

приятелю, ти тръгваш към вратите...

И с тебе е безмълвното момиче, 

което в някой парк ще те обича, 

поне докато още си пиян.

А всички ние сме били деца -

премного мили, с къдрици разчорлени, 

с изцапани от сладко устица, 

които се усмихвали, бърборели.

Били сме нежни и безгрижни юноши, 

невинно изучавахме тангото.

Мечтаехме за Чад и за Конго, 

тъгувахме във вечерните улици.

И ето, днес сме всички в кафе-бар.

Мечтите ни дотук ли ни доведоха?

Светът е много мъдър, много стар, 

но беше нов за нас, и нов, и рядък.

Научихме механика, история, 

литература, музика, изкуство...

И алкохолът съпроводи спорове

за Ничше, за Уайлд и за Исуса...

Пророрците зовяха към борба

пред нас срещу парите и богатите, 

идеите избухваха в площадите

с викове, с побой и със стрелба.

Престанахме да вярваме в Европа, 

смутихме се от всички реформатори.

Как да погледнем на света, приятелю, 

сред тоя хаос и сред тоя ропот?

Печален и повехнал кафе-бар

 със столчетата кръгли и високи.

Изглеждам уморен, изглеждам стар.

 - Едно вино, madame, вино със сода.

Животът има вкус на блудкав шприц

 във тоя малък, евтин кафе-бар...

 Едно момиче пее с глас на старец:

"Ich liebe dich, komm hier, ох, сладък фриц."

ВЕЧЕРЕН СПОМЕН

 Не бях те виждал дълго време. Ето,

ти мина днес в посърналата улица.

Над тебе в здрача светеше небето,

а моя тих и скърбен вик не чу ли ти?

Очите ти са сини като някога:

очите ти в мене са се вглеждали

и криновете в здрача се навеждали,

и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали понякога си спомняш?

Не знам това, но аз не те забравих.

Безмълвно, скучно дните преминават

- аз неусетно заживях със спомени.

С кого ще се разхождам вече привечер?

Различен съм от повечето хора.

За стихове кому ли бих говорил?

Къде ще спра, когато ми е сиво?

Когато ми е скръбно и студено?

Ще се опитам да живея сам.

Но радостта, че слънцето над мене е,

ще стигне ли да стопли младостта ми?

НЕВРАСТЕНИЧЕН ЗАЛЕЗ

Денят на тишината вече близо е -

на страшната, безкрайна тишина.

Дърветата като прозрачна риза

ще облекат студената мъгла.

Жените ще вървят като пияници.

Стражарите ще станат сомнамбули.

В разкривената хаотична улица

ще се търкалят облаци оранжеви.

Шумът внезапно ще изпразни въздуха.

Ще стане криво, смешно и безсмислено.

А привечер ще се покаже слънцето,

във здрача ще строи карикатури.

Жените ни, дърветата и котките

болезнено ще мигат срещу залеза.

Като след дълго сприхаво пиянство

ще си оправям смаяно походката.