4 от най-добрите стихотворения на Пенчо Славейков 0

Няма да ви разказваме скучни биографични записки за Пенчо Славейков, а само най-важното. На 27 април 1866 година в Трявна се ражда дете, на което му е писано да стане легенда за българската литература и обществен живот тогава - Пенчо Славейков. Славейков е част от кръга "Мисъл", който слага началото на модерната българска литература след Освобождението. Предложен е за Нобелова награда за литература за поемата "Кървава песен". Бивш директор е на Народната библиотека и Народния театър (там, където софиянци пият бира през лятото). След смъртта му в Брунате, Италия е поставен негов паметник.

Ще ви припомним едни от най-хубавите му стихотворения.

БАЩА МИ В МЕН

Погребаха го там, де мъртвите погребват,

там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,

железни обръчи-огради де обсебват

надгробни камъни все с мъртви имена.

След земния живот в земята той почива —

не той: почива му там тленний прах един!

Че живия му дух и мисълта му жива —

живеят в мене те, в мен, неговия син.

Не само в онова, което ази правя,

не само в думите, не само в мисълта —

пред погледа ми той се винаги възправя

с усмивка бодряща и тиха на уста.

И сещам в моята аз неговата воля,

и неговата мощ во всякой мой удар...

и чувам: "Победи световната неволя —

и на беди бъди в живота господар!

Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,

на висша истина глашатай и пророк

издигнеш ли ръка — дигни я в злоба свята,

изпълнен от любов и в любовта жесток.

Достоен ти бъди за мен!" О, аз достоен

ще бъда — и съм бил — за своя жив баща,

и словото у мен било е зов все боен,

в световни суети не зов на суета.

При твойто слово аз и своето прибавих,

дела приумножих при твоите дела:

и съд набъднето да чакам се изправих

с теб — две со подвизи увенчани чела.

СПИ ЕЗЕРОТО...

Спи езерото; белостволи буки

над него свождат вити гранки,

и в тихите му тъмни глъбини

преплитат отразени сянки.

Треперят, шептят белостволи буки,

а то, замряло, нито трепва...

Понякога му сал повърхнини

дълга от лист отронен сепва.

ПЪТЯТ, ПО КОЙТО ВЪЗПИРАХ...

Пътят, по който възпирах,

мамен към бъдеще славно —

с листи увяхнали вече

той е затрупан отдавно.

Още не стъпил на равний

път, що пред мен се извива —

с листи увяхнали вече

вихър и него покрива.

ЗЛА НИ СТИГНА ОРИСИЯ...