4 от най-добрите стихотворения на Валери Петров 0

Днес сме ви подготвили кратка културна почивка. Избрахме 4 стихотворения на легендарния Валери Петров. Ако трябва да сме честни, цялото му творчество заслужава особено внимание, но сред забързания ден и тези четири ще ви накарат да се умълчите за момент и да помислите. Заповядайте.

ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия ѝ сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия ѝ дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

ПРОСТИТЕ НЕЩА

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като "храня се", "дишам", "пия",
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърлял небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
"Как се прави на умен глупакът…"

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…

НЕ, ТОЙ НЕ РЕВНУВА

Днеска съм с музика много зает,
дано никой другар не ме дири.
Все тъй весела двайсет пъти подред
единствената ми плоча свири.

А ти сигур трепериш, че аз със бръснача
ще те издебна в гъстия мрак
и насечена, в куфар, с дни ще те влача
от хотел на хотел и от влак на влак.

Но аз съм зает с грамофонни игли.
Аз ги сменям редовно и вещо.
Както виждаш, нищо не ме боли…
Или, съвсем мъничко нещо…

Долу продават, уви, лимонади,
а нямам вече конячен запас.
Но ти не ми каза откъде го извади
този пътуващ контрабас.

Със свойте мустачки и своя поклон
той е неотразим, трябва да признаем.
А плата на този зелен панталон
от кой билярд го е взел назаем?

А какви нови триетажни подметки!
Моите почитания. Те струват пари.
И, знаеш ли, въпреки тези качества редки,
аз не го презирам дори.

Но ти се излагаш, мой ангел красив,
само за твоя вкус ми е жалко.
Иначе, не бих имал нищо против…
Или може би съвсем малко…

Кажи ми шест думи- Това бе техника
за нашия водопровод. –
Аз не ще се усъмня в тех никак
чак до края на своя живот.

Но ти не казваш тези думи, нали?
Аз слушам на старото си место
и мисля, че тез грамофонни игли
няма нужда да се сменят тъй често.

Фабрикантите лъжат. Няма никаква нужда.
Няма нужда и жени да сечем.
И въобще ревността ми е съвсем чужда…
Или почти съвсем.

НА "ПОПА"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Малко за самия Валери Петров

Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език в столични гимназии, и д-р Нисим Меворах.

През 1944 година завършва медицина в Софийския университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 година. Работи в Радио "София", после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия, като военен писател в редакцията на вестник "Фронтовак".

След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник "Стършел". Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.

От 1947 до 1950 година работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми "Бояна", редактор на издателство "Български писател" и Народен представител в Седмото ВНС (1990 – 1991).

На 27 август 2014 година, след близо месец боледуване и изкарани два мозъчни инсулта, Валери Петров умира във Военномедицинска академия в София.