Съседи 0

Имам един съсед, кръстила съм го "Сърдитко", като героя от онова стихче, което гласи:

Все за нещо ще намери
да се начумери:
ту му млякото горещо,
ту пък друго нещо.

Значи все ми е сърдит, все нещо си мънка, все нещо му пречи. Прибираме се вкъщи за празниците, викам му "Добра среща, съседе! Весела Коледа!" и всичко, както си му е редът. Той измънка нещо и пак сърдит. Пък врата до врата живеем. Разбрах аз, че нещо му пречим, но той не казва. Та поседяхме, попразнувахме. Коледа, имени дни, рождени дни, у нас все хора, все дърва носим да палим камината, че в тоя малък планински град, в който сме родени и расли като деца, зимата е голям студ и без печка си е истински ад. И така до вечерта преди Нова година. След обичайното разточително пазаруване, когато си купуваме храна сякаш ще заговяваме до следващата Нова година, катерим се по стълбите с 13459 чанти и гледаме пред вратата ни бележка.

"Ако ви харесва декорацията на стената, продължавайте да хвърляте чувала с по-голяма сила! Благодаря за разбирането!"

Ех, че мили съседи имам. Веднага разбрах, че е от Сърдитко. Сега вече стана ясно какъв е проблемът. На стената станали три драскотини и на човека му вадят очите. На него, оказва се, не му било приятно хората да се топлят на дърва. Той си бил сложил климатици, плащал ток по 300 лева на месец, ама така не се цапа, не се носят дърва, не се съсипва етажната собственост един вид. Защо и ние не правим така, а му мърляме. За да следи по-добре нещата, които се случват във входа, дори си е сложил камера за видеонаблюдение над вратата си. 

Представям си как седи вечер и преглежда записите от деня, и се вайка:

"Ето, Ставри навлиза на стълбищната площадка на четвъртия етаж с мръсни обуща. Да се накаже с мъмрене.

Цеко мъкне цял чувал с дърва, от него са паднали пет трески, да се накара да измете.

Петя тока с токчета по мозайката. Наранява повърхността. Да ѝ се направи забележка да ходи на пръсти.

Ей го, тоя Теко, казах му триста пъти да си съблича якето на входа, да не ми нанася сняг пред вратата. Безобразие!"

Мисля си сега и ме става яд. Този Сърдитко щеше много да си пасне с Хина от първия етаж. На нея едно време все нещо ѝ пречеше, но вече не живее там. Разминаха се. А двамата така хубаво щяха да властват и да раздават справедливост по всички въпроси, свързани с етажната собственост.

Тази Хина беше голяма. Във всеки смисъл. И отпред, и отзад. Тя зорко следеше какво се случва на първия етаж и в зоната на мазетата. Нямаше камера за видеонаблюдение. Тя самата беше камера за видеонаблюдение. Най-големият проблем обаче ѝ беше помпата. В тоя град, от който сме, да ви кажа, има голям проблем с водата. На високите места няма налягане и затова, като решиш да се къпеш, то няма с какво. Водата тече като ракия, ама не е, за съжаление. Та с други съседи бяхме решили в една от мазите да се постави помпа, която да изтласква вода и всеки на по-горните етажи да може поне един-два пъти седмично да се изкъпе и да изпере. Обаче на Хина помпата все ѝ шумеше, притесняваше я. Прибирам се аз в петък и имам наглостта да искам да се къпя. Слизам долу до мазата, пускам помпата, качвам се до четвъртия етаж, пускам водата и тъкмо се насапунисвам... край. Няма вода, няма дявол. Обличам се, както съм си с пяната, де, слизам пак, гледам помпата спряна. Пак я пускам, пак до четвъртия етаж и така няколко пъти. След час и половина и четири-пет хода надолу-нагоре по етажите аз съм криво-ляво изкъпана, а Хина се усмихва ехидно като ме гледа как се мятам по стълбите да спра помпата преди 20 ч., защото иначе ще нарушим режима. А това се наказва с линчуване.

Та така, мога още много да ви разказвам за своите съседи, но някой друг път. Пък сигурно и вие си имате такива, та картината ви е позната. Просто исках да ви кажа, че съседите са дар от Бога. Те са пратени на нашата жилищна площ не само да ни вгорчават живота, но да ни каляват нервната система, да ни помагат да бъдем по-дисциплинирани и да не ни позволяват за нищо на света да се отпускаме и да си мислим, че домът е нашата крепост. Домът ни е тяхната крепост и ще влезем в нея само когато и както те решат. Да живеят!