Най-добрите "hot-seat" игри на всички времена

Всички помним Bang! Bang! под Windows 3.1 и други ранни версии на операционната системата - вградената игричка с две стационарни оръдия, които се "целят" едно друго. В зората на компютърния гейминг това беше една от най-зарибяващите "двойни" игри. Разбира се в един момент ставаш толкова добър, че вече не е толкова интересна.

През 2001 г. обаче Bitwise Productiions съживиха тази мания с Pocket Tanks. Всичко в тази игра бе сериозен "ъпрейд" на Bang! Bang!, като изключим графиката. Но може би точно в графиката беше чарът на "джобните" танкчета.

Принципът е ясен - играят двама човека, всеки има свое танкче и набор от оръжия. Целта е да корегираш по такъв начин ъгъла и силата на изстрел, и да избереш най-подходящото оръжие, за да унищожиш своя противник. Разбира се при толкова модерна "артилерия" един удар е твърде малко, за да ти осигури победата и ще се наложи да смъкнеш "живота" на противника си до 0, за да вдигнеш победоносно ръце.

Точно това ме накара да цъкам толкова много Pocket Tanks - римейк на една класика, графика събуждаща носталгия към зората на компютърните игри, по-предизвикателен геймплей и разнообразие на оръжия и терени, вече не бе достатъчно само да прехвърлиш хълма с гюллето.

Надявам се разбирате очарованието ни от тази "джобна" игричка. Макар че тя се появи точно в залеза на hot-seat игрите успя да плени хиляди закоравели геймъри най-вече с очарователната си едновремешна невинност.

Манията бе налице, но историческият контекст не ѝ позволи да просъщестува дълго и Pocket Tanks, както всички друго hot-seat игрички по това време остана като добър спомен в архивите, където я намираме и ние - на пето място в нашата класация на най-добрите "hot-seat" игри от края на миналия век, а и по принцип.

Трябва да призная, че тази игра малко убегна от погледа ми при нейното появяване на бял свят. Причината е играта, която се намира непосредствено пред нея в класацията, но, макар и късно, благодарение на един съученик от гимназията, Master of Orion II попадна в D:\games\ и на моя компютър и успя да плени геймърското ми съзнание.

Като цяло никога не съм бил фен на космическите игри, но тази беше различна. Тук не трябва да управляваш космически кораб или да строиш флотилия от бойни корабчета в реално време, а просто да развиваш своята извънземна цивилизация ход по ход, докато не установиш пълно господство върху галактиката, в която съществуваш като вид.

Походовият геймплей ми бе добре познат, но именно елементите, които правеха играта различна от другите подобни стратегии, ме накараха да харесвам Mastert of Orion толкова много.

В началото на играта избираш една от няколко раси (видове) като всяка има своите предимства и недостатъци - няма такава, която да е много силна или такава, която да е много слаба. Едни са тъпи като камък, защото са, от камък, но пък издържат на най-неблагоприятните планетарни условия, други се множат като калинки, защото са, някакви буболечки, но пък нищо не разбират от технологии, трети са адски умни с огромни глави и много ги чаткат науките, но мрат като мухи и т.н. и т.н. Всяка "раса" си има и характер, някои са миролюбиви, други агресивни, трети търсят далаверата, т.е. имат търговски подход към нещата, а четвърти мислят единствено и само за себе си и не ги интересуват другите видове, стига последните да не им се пречкат.

Всеки космически вид има и своите специални оръжия, бойни единици, сгради и т.н. Целта е, като стартираш, от една планета-майка да завземеш всички останали в системата, да се прехвърлиш на следващта звезда, където пак да колонизираш или превземеш всички планети и така малко по малко да подчиниш на своята воля всички други видове, които имат нещастието да съществуват в твоя Космос.

Играта е най-интересна на по-високите трудности, когато трябва сам да проектираш космическите кораби, с които воюваш. Да избираш оръжия, двигатели, щитове, базов модел и то така, че да не претовариш кораба или да не го направиш супер мощен, но достатъчно тромав, че да го размажат с орда дребни изтребителчета.

Master of Orion II: Battle at Antares е наистина страхотна игра, която не успя обаче да ме плени достатъчно, за да получи по-предна позиция в нашата класация. Не знам точно какво не ѝ достигаше, но може би липсата на масовост ме накара да оставя това силно заглавие на четвърта позиция. Все пак ако само ти я играеш тази игра няма как да обмениш опит с другите, а още по-трудно е да намериш партньори за "hot-seat".

Всъщност моето очарование и любовта ми към тази походова стратегия са провокирани от нейната втора версия - Sid Meier's Civilization II и нейният "експанжън" Test of Time, които излязоха през втората половина на 90-те години на XX век. Разбира се впоследствие имах възможността да вкуся и от оригиналността на първата игра, чиято графика дори в края на 90-те бе просто "архаична". 

Както и да е, Civilization II бе любов от пръв поглед поради няколко причини. Първо бе нещо различно от популярните по това време стратегии в реално време StarCraft и Age of Empires и в същото време изискваше същото, ако не и по-развито стратегическо мислене. Второ можеше да се играе от до осем човека на един компютър, което реално събираше целия квартал хлапетии у нас и водеше до остри конфликти с родителското тяло, но на кого му пука нали превземате света.

Точно това се случва всъщнсот в Civilization строиш градове, пътища, обучаваш войници, строиш сгради в градовете, всяко нещо ход по ход. Започваш от преди каменната ера и с много желание, упоритост и търпение развиваш своята цивилизация до далечното бъдеще, като дори я изпращаш в космоса. Това мисля беше и едно от условията за победа - първият пратил хора в космоса печели.

Победата обаче не беше важна. Толкова по-интересно беше да играеш с различните цивилизации Римляни, Перси, Египтяни, Англичани, Германци и т.н. и да се конкурираш с приятелчетата си, които докато ти се правиш на Цезар се мъчат да изобретят огъня с цивилизацията на Зулусите. Следо огъня идва колелото, каруцата, корабите, банките, фабриките, инженерите, автомобилите, танковете, самолетите и т.н. ход по ход. Сменят се форми на управление, религии, едни цивилизации се раждат, други умират, но ти продължаваш да водиш своя народ към върха.

Като казах върха се сетих, че на всеки 100, или нещо такова, години владетелите на всяка цивилизация се събират, за да изберат властелин на планетата и ако си достатъчно почтен и миролюбив току виж изберат теб, което пак те прави победител. Ако играеш с приятели обаче - забрави. Всеки гласува за себе си и така цял ден светът е без върховен владетел. 

Спомням си, че един от най-готините детайли бе тронната зала, която твоите виртуални поданици реновираха в знак на почит към великия си владетел и така от камък в центъра на пещера стигаш до трон в центъра на замък, от който управляваш една от световните сили в света на Civilization.

Ех, любов ли бе да я опишеш! Поредицата Civilization съществува и до днес, но само втората ѝ част носи романтиката и утопизма на hot-seat гейминга от едно време, който е нужен, за да попаднеш в Топ 3 на тази класация.

Класически, Armageddon или World Party, няма никакво значение. Червеите са номер едно, когато става въпрос за чисто забавление. Ако се съберете достатъчно хора, касапницата е пълна, до толкова до колкото всеки червей кърви де.

Аалелуя! Това е първата асоциация, която правя с тази игра, но не защото съм религиозен, а защото точно това се чуваше секунда преди да се взриви супер мощната оранжева граната с кръстче отгоре, която без проблем унищожава една стабилна част от терена, известен още като картата.

Въобще целият арсенал от шантави оръжия на Worms те кара да точиш лиги от кеф и да се чудиш "бабичката" ли да пуснеш, за да взривиш противниковия червей или просто да метнеш една "супер банана бомб" за масово унищожение, която в същото време и прави сериозен фейслифт на терена.

Овцете, кравите и другите животни също са ни любими, но зверски кеф ни доставя това да извадиш бухалката от джобите и да направиш хоум-рън с някое от червейчетата на противника, на което съдбата е обърнала гръб и се е озовало на ръба на скалата.

Въобще Worms е една от най-забавните "hot-seat" игри, правени някога. Класика, която продължава да ни радва, макар да става все по-трудно да я подкараш под по-новите версии на Windows. Тя е от тези игри, които пристрастяват и то буквално.

За съжаление, когато се пристрастиш към нея, ще ти трябват приятелчета, с които да играеш иначе не е чак толкова интересно и именно това е причината да оставим Червеите на второ място в нашата класация. Страхотна е наистина, но когато ти се доиграе в два през нощта едва ли ще успееш да събереш пет човека за една партия Worms и то на твоя компютър.

Не знам откъде да започна. Дали от факта, че в ранното си тийнеджърство давах джобните си до стотинка, за да играя тази игра в компютърните зали, или за безсънните дни и седмици през късното ми тийнейджърство, които прекарах пред собствения си компютър абсолютно потопен в света на Heroes III, или може би за годините след гимназията, които продължават да минават под знака на тази култова игра.

А колко слабо звучи култува игра. Heroes III не е просто геймърски култ, тя е религия, тя е Светият Граал на походовите стратегии, тя е пътят и истината, и светлината за всеки геймър докоснал се някога до фантастичния свят на Erathia.

Дракони, елфи, джуджета, дяволи, ангели, минотаври, орки, хидри, феникси, феи, гущери, грифони, цербери и още десетки все същества населяващи тази невероятна вселена, в която ти и твоите приятели влизате в ролята на герои (магьосници или войни) и се впускате в битка за господство.

Армии се сблъскват, мечове звънят, стрели свистят, замъци падат в плен или биват освобождавани. На пръв поглед една нормална средновековна картина, но претворена в цветовете на Heroes с фантастични същества и зверове, с много магии и уникални артефакти, които могат да направят всеки един от героите изключително силен.

До осем човек преспокойно могат да се въртят на столчето, всеки търпеливо чакайки своя ред, за да направи тъй важни си едноминутен ход, да построи новата сграда и да купи армия, с която да поеме на поход през гори, мочурища, снегове и пустини в търсене на пътя към победата.

Това е играта, която е събирала най-много хора около един компютър, която е изпълвала всяка моя свободна секунда в продължение на години. Това е играта, заради която съм пропускал и закуска, и обяд, и вечеря. Кой има време за ядене, когато един цял свят има нужда от своите герои, които да водят безмилостна и безкрайна битка за господство.

Хиляди легиони единици са погинали под моето командване в битката за величие и десетки пъти повече са погинали под огнения марш на армиите ми. Още толкова, може би, ще намерят същата съдба, защото и до ден днешен аз не съм напуснал света на Erathia, макар Heroes III да има продължения, единствено тази трета версия на играта има привличащата сила, която е способна да закове и мен и приятелите ми пред компютъра в продължение на дни, в които един по един да сменяме реда си на стола на съдбата и така докато не остане само един!

Магията и мощта на Heroes III са неизмерими. Не могат да се измерят в мегабайти, не могат да се измерят в цветове, не могат да се измерят в часове прекарани на "горещия стол", не могат да се измерят и с милионите манияци, които също като мен и до ден днешен цъкат неуморно Heroes III. Няма спор това е "hot seat" игра №1 на всички времена.

С това слагам точка на нашата брилятна класация на най-добрите "hot-seat" игри ВЪОБЩЕ и ставам от стола. Ред е на следващия.

END TURN.