Призракът на бившата

08.12.2011, 10:17

   
 
Призракът на бившата
Източник: Flickr/Podknox

Първо искам съвсем отговорно да заявя, че в живота на всеки мъж има една жена, която много е обичал, бил е готов на всичко за нея, дори и на брак, но тя му е разбила сърцето. И с това си свещенодействие е обрекла всички жени, които ще бъдат негови приятелки, съпруги или "метреси", на неистови мъчения.

Тази жена се превръща в митичен образ и като всеки митичен образ той започва да я идеализира. С течение на времето мъжът постепенно забравя, че и тя е имала пъпки, косата ѝ понякога не е била най-подредената на света, тя също е имала цикъл всеки месец и е изпадала в депресии от време навреме. И като изгуби всички тези човешки, по-точно женски качества, тя се превръща в призрак – призракът на бившата, с който никоя жена не може да се пребори.

Сега сигурно ще си помислите, че аз имам тежка драма, вероятно от психосексуален характер и искам да набедя някоя нищо неподозираща девойка за моите терзания. Дали вярвате или не – случаят не е такъв, но това в момента няма никакво значение, защото за много двойки точно това е проблемът.

С риск много мъже да си помислят, че не аз съм п******, която може да им казва как да си живеят живота, просто искам да им кажа, че пазенето на спомени за жената, която ги е разочаровала, не е престъпление, но със сигурност не е и най-хубавото, което може да се случи на връзката им.

Провокацията да се замисля по този въпрос дойде от няколко места почти едновременно. Моя приятелка ми сподели, че рано или късно в комуникацията ѝ с всеки мъж се стига до въпросът с главно "В" или по-точно с главно "Б"- бившата, не че и аз не съм се удряла челно в този въпрос преди. Тогава една жена напълно осезателно усеща горчивината, съжалението, но и някаква болна любов, от която даденият мъж, никой мъж, не се е излекувал.

Другият повод бе съвсем невинен разговор в метрото – оазисът на социалните контакти. Един доста бъбрив младеж разказваше на момичето, с което пътуваха заедно, горе-долу следната история: Един негов приятел имал гадже, обаче тя го зарязала преди известно време. Разбира се, нещата били много сериозни. Но след време човекът си намерил нова приятелка и ходели вече няколко месеца. Новата знаела за чувствата му към старата, но приемала, че всичко между тях вече е свършило. Един ден обаче намерила (може и след старателно търсене) кутия, в която пичът си пазил някакви неща от бившата – писма, подаръци и т.н. Момичето се разгневило и му поставило ултиматум, забележете: или да изхвърли тези неща или да се разделят.

Не знам какво се е случило. Точно както по филмите, историята свърши на най-интересното и разказващият слезе от метрото. Но аз не можех, просто не можех да не се замисля върху дилемата. Тя е нелепа, тъпа и все пак реална. Представих си как се изправям пред приятеля си и с най-съдбовния си глас му казвам: "Или кутията, или аз".

От една страна е напълно грубо и нечестно да искаш от един човек, без значение мъж или жена, да се откаже от живота, който е живял преди да те срещне, да изтрие спомените си и хората, с които е имал нещо общо преди. Това би било отвратителна емоционална ампутация. От друга страна представете си колко е унизително да знаете, че струвате по-малко от една кутия... със спомени... от бившата или бившия.

Призракът на бившата много често е твърде силен, защото няма как да се борим с него. А много мъже сравняват настоящите си приятелки с бившите си. Никак не е приятно да чуеш "Ама това Биба не го правеше по този начин" или "Кремена никога не би се облякла така". Примерите могат да бъдат много и все безумни.

Ако това е реална жена, която седи сега пред нас – от плът и кръв, можем да я залеем с питие в лицето, можем да ѝ кажем, че е била истинска глупачка да зареже мъж като този и да го нарани по този начин, можем дори да ѝ фраснем един в мутрата от яд, че изобщо се е изправила на пътя ни. Но – не – тя винаги си остава една идеализирана фиксидея и може би тя винаги ще остане жената, на която той пръв е купил годежен пръстен. Пет пари не давам за това, но, момчета, нормалните жени ги е грижа.

Може би не съм права, може би това е просто частен случай, може би всичко зависи от чувствителността или безчувствеността на всеки отделен мъж или жена, но знам, че никой не е успял да се пребори с призраци. Най-малко със своите собствени. Вероятно трябва да приемем, че ако животът ни е едно постоянно лутане, а т.нар. любов е част от него, то определено е най-мрачната част. И "Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него.” (Стивън Кинг – "Зеленият път"), пък били те и призраци на бивши гаджета.

   
 
ДОБАВИ КОМЕНТАР 
Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.
КОМЕНТАРИ 4
Подреди по: Най-нови | Най-стари

от galka malka | 08.12.2011 | 19:58
4 Отговор на коментар #2 от Mariana Nikolova : Напълно съм съгласна с теб. Не знам дали жените, или пък мъжете са по-податливи на такива следразделни депресивни състояния. Определено този спомен за бившия партньор преследва и атакува постоянно психиката ни и влияе на преценката ни при всички следващи запознанства. Колкото и да си казваме, че вече сме оставили цялата история в миналото и уж продължаваме напред, някак си нещо не е наред. И е естествено да не е наред, защото все пак този човек е бил всичко за теб и не можеш просто ей така да "забравиш". Няма такова явление "да забравя"! Ти живееш с това усещане за празнина, пустота, вина (почваш да се питаш не беше ли ти причината), разочарование, при някои преминава и в апатия. По-практичните и по-разумните преодоляват кризата по-бързо и опитват нещо ново. За съжаление това не се научава и не се контролира. Тези хора просто винаги са имали такава нагласа и са по-адаптивни. Затова пък другите - емоционалните, силно чувствителните, отдали се напълно на вече бившата си връзка, мислейки, че това е бъдещето - те страдат неимоверно дълго, преминават през какви ли не състояния на фрустрация и когнитивен дисонанс, маргиналност, обезверяват се. Те за още по-голямо съжаление не намират утеха и спасение докато не започнат нова връзка. Посвещават прекалено много време на красиви спомени, въпреки че те са изживени назад в миналото и сравняват ли сравняват! В един момент от страдалческия си период разбират, че другият партньор е продължил смело напред, без да се тормози толкова. След известно време се появява и въпросът "Той/Тя ли ми липсва или просто имам нужда да съм с някого, когото да обичам и който да ме обича?" Когато се намери отговорът на този последен ключов въпрос вече има надежда за успешно ново начало. Всичко в живота е спомени, с изключение на един настоящ момент, който преминава покрай нас толкова бързо, че едва го улавяме.
от Бисер Станков | 08.12.2011 | 13:05
3 Удоволствие е ,човек да прочете в Интернет статия,достоверна,стилна и грамотно написана!Моите комплименти за авторката!
от Mariana Nikolova | 08.12.2011 | 11:37
2 Подобна ситуация е възможна и при жените..много от нас пазим дълбоко в сърцето си спомена за едно момче, за едни очи и една любов,която никога няма да се пвотори..нали? И никой, никога не може да ни обича така,както "специалния", "единствения"..който вече не е в живота ни по ред причини. А всеки следващ е обречен на инквизиция, докато поне малко не ни накара да се почувстваме както в онези специални дни,когато сме били истински обичани. Не им е лесно и на вторите мъже, тези нищо неподозиращи момчета,който имат неблагоразумието да се появят втори в живота ни. Никога не е същото, никога не се повтаря..а ние страдаме мълчаливо със зареян поглед и не натякваме :" Тази песен беше нашата..", или "Мишето позлваше този парфюм!", но празния поглед и душевното отсъствието са още по остри и болезнени понякога. А всъщност, ако се замислим : едва ли Мишето е бил най прекрасния,или песента е най хубавата..просто сме били по млади, по емоционални, по истински, и всеки момент е бил нов, красив и интересн за нас. Носталгията по самото чувство - безгрижие и свещенна невежест ни кара да идеализираме тези прословути "бивши" и да ги качваме на пиедестал,който не заслужават. Това е типично чувство за всеки нормален жив човек- носталгия и идеализация на миналото - времето в което сме били малко по млади от сега, малко по луди, малко по щастливи, не че сега не сме, но вече сме и по разсъдливи и по предвидливи и умерени..и с това разваляме красотата на много моменти. Но рано или късно някой трябва да плати тока, водата..сметките, и любовта минава в едни по нероматични формати..всички знаем за какво става въпрос..
от Ivaylo Tsvetkov | 08.12.2011 | 11:35
1 Стархотна статия :)
НАЙ-ЧЕТЕНИТЕ
Резултати | Архив
  • inews
  • fitwell
  • jenite
  • sporta