Боже, как боли. Чак свят ми се зави. Седя безпомощно в глупавия си черен стол, пред глупавия си черен компютър на още по-глупавото си и невзрачно бюро, а вътре в мен напират сълзи, на талази, на вълни. Сподавям ги, едва. Мисълта, че Тодор Колев вече не е сред нас прорязва главата и душата ми като касапски нож - безмилостно и опустошително.
Тъпата болка от загубата на един велик човек - идол ме задушава. От няколко минути си въртя "Фалшив герой" и от време на време присвивам устни от печал. Какъв ти фалшив герой, братче, Тодор Колев е ИСТИНСКИ герой - един от малкото, един от ГОЛЕМИТЕ, от тези дето не ги правят вече - отвън дребно човече, а отвътре - ИСПОЛИН.
Бягам във Facebook, да се разсея за малко, но уви. Нали съм от Шумен, повече от половината ми приятели в социалната мрежа са шуменци, до един горди, че са се родили в града, в който се е родил Тодор Колев, до един покрусени от неговата кончина, до един преклонили глави, макар и виртуално, пред светлата памет на този велик син на Шумен, пред този велик син на България. Тук няма поза. Мъката е истинска, болката е една и не подминава никого.
В такива моменти чак ми се иска Тошко наистина да имаше двойник, който да излезе отнякъде да изсвири с пръсти и да каже ни каже, че всичко ще е наред, и че празникът не свършва. Уви, това го има само във филмите и то не кои да е филми, а тези на Тодор Колев, от едно време, златните ленти, истинското българско кино, чийто висини все още не сме достигнали отново.
Някой споделя "Как ще ги стигнем (американците)". Този въпрос ни зададе Тошко Колев от малкия екран през 1994 г. Въпрос, който ни мъчи и до днес. Е, приятели, аз ще ви кажа как. Без хора като Тодор Колев няма да ги стигнем, никога. Защо ли? Защото този народ се нуждае от лидери, от символи, от светли личности, които да го тласкат напред, да го дърпат нагоре, какъвто беше Тошко, а не от фалшиви икони с гнили ценности.
Стига толкова! Думите не могат да ни го върнат и от тях не ми става по-леко, а точно обратното - правят товара по-истински, по-тежък. "Знам - всичко си има край..." дори и неповторимият "Господин за един ден". Угасна и този яростен пламък. Една цигулка онемя. Един град, Шумен, опустя. Част от България умря. Останаха едни стъпки по пясъка, които да последваме, но не с наведени от мъка глави, а изправени, горди от факта, че сме живели, че сме се веселили и пели по едно и също време с Тодор Колев. Горди, че вървим по пътя на един ВЕЛИКАН. Път, който трябва да извървим докрай, за да почетем наистина паметта на големия българин с огромното сърце и огнената душа.
Поклон, майсторе!