Браузърът ви не се поддържа повече. Моля, преминете на модерен браузър.
Инатлив, но верен на пуританските си принципи баща, е прокуден от колонията, в която живее. Установява се заедно със своята съпруга и петте им деца сред пущинака на Новия свят. Сами, но сплотени и независими, търсещи постоянно опора във Всевишния, те опитват да се адаптират в изолираната си ферма... но скоро покоят им е нарушен от необясними и зловещи инциденти, предизвикани от мистериозно и неуловимо присъствие.
Накратко това е сюжетът на дебюта "Вещицата", който през януари тази година донесе на Робърт Егърс приза за режисура в Сънданс. Ала преди да сложим вледеняващия хорър на съдебната скамейка и да го oбвиним в греховете на бащите му, както би било редно, ако следваме библейските канони и особено инквизиторската практика, нека най-напред хвърлим бърз поглед към въпросните грехове, поне що се отнася до прегрешенията, запечатани на филмова лента – още откак шведско-датският ням "Häxan" през 1922 г. направи едно от най-младите кинаджийски изследвания по темата. Истината е, че подобно на много други поджанрове вeщерският също e садистично изцеден, а в казана на екранните заклинания бълбукат и услаждащи се, и доста неприятни на вкус заглавия. Към вторите се причисляват болезнени мозъчни кръвоизливи от типа на "Вещи в занаята", "Приложна магия" и "Последният ловец на вещици", докато при първите послушно се нареждат прекрасни минималистични представители на ъндърграунда – италианският "La maschera del demonio" на Марио Бава, мексиканският "Veneno para las hadas" на Карлос Енрике Табоада и щатският "Проклятието Блеър" на Даниъл Мирик и Едуардо Санчес са например пределно качествени, за да възбудят киноманските ви неврони. Moтивът има отглас и по линия на симбиозата между кино и литература, с вдъхновение проклинаща епохални и не чак толкова епохални екранизации, инспирирани от писатели като Джон Ъпдайк, Роналд Басет, Дж. К. Роулинг, Нийл Геймън, Л. Франк Баум, Н. В. Гогол, К. С. Луис, Роалд Дал, Артър Милър, Уилям Шекспир и др. (Да не говорим, че цял отделен абзац заслужава трилогията "Le Tre Madri" на Дарио Ардженто, но по чудо ще устоим на това изкусително отклонение.) Абстрахирайки се от изкуството, локализираме силуетите на вещиците, накацали нагло в семантичните, културни и митологични гнезда из какви ли не географски точки още от хилядолетия насам, затова и няма как ей така просто да ги изкорениш от колективното въображение на публиката и от индивидуалните търсения на първичния и постоянно афектиращ се от натурата фетиш в съзнанието на всеки от нас, дори и да не си от онези екстравагантни особняци, които медитират при пълнолуние с черна котка в скута си, докато пият чай от смлян тритон.
Присъдата на "Вещицата", особено в чисто смисловия си, символен и художествен контекст, е повече от оправдателна. Егърс е успял да нацели опънатия като струна баланс между това, което предните радетели на обобщения горе поджанр са постигнали до момента, и това, което е изразено чрез есенцията на фолклорната традиция, белязана от класическия имидж на паганистичната, пакостлива и похотлива вещица. През повечето време злото е осезаемо, но невидимо –служи за гориво на параноята, а крутите и плашещи моменти, в които реално виждаш разни антропоморфни или животински аберации, са винаги и в крачка с психически рухващите и злочести главни герои, чиито терзания са като изпълзели от самата бездна на лудостта. Най-могъщо е усещането за реализъм – всичко напомня отдавна погубен и прокълнат архив, за което важна роля изиграва перфектният каст: актьорите изглеждат, говорят и действат безпределно убедително (умерено изключение е присъствието на възрастните Ралф Инъсън, Джулиън Ричингс и Кейт Дики, които леко те вадят от филма, тъй като са сравнително разпознаваеми лица, но и те, та какво остана за децата, все едно са телепортирани на снимачната площадка от 1630 г. – годината, oколо която се развива действието). Фактът, че Егърс смело се е заел с труден и изтощителен процес на заснемане – насред пустошта, предимно на естествено осветление, в битка с неблагоприятния климат, говори достатъчно за отдадеността му като автор с конкретна визия за суровите условия, в които иска да постави персонажите, а и зрителите. На всичкото отгоре стремежът му е и да обере оптимално досадните и банални трикове на подобен род продукции, замествайки ги с почти откачено търпение към детайлите и наслояващото се напрежение.
