Сладкият син на разврата: 4 вечни стихотворения на Сергей Есенин 0

Сергей Александрович Есенин  е руски поет. Ранната смърт, неодобрението на литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература.

Есенин не е типичният поет за времето си – син на пороците, дете на съблазънта и любител на чашка, неговите произведения завинаги остават в историята, като най-пълнокръвното огледало на човешката природа. Ето и нашите най-любими негови стихотворения.

Как така животът ме увлече...

Как така животът ме увлече

и от безразсъдство бях обзет,

та на донжуан приличам вече

като смахнат някакъв поет?

Как ли стана? И какво ли стана?

В колко женски скути съм лежал.

Не прощавам ничия измяна,

но за себе си изпитвам жал.

Искам глух за чувствени съблазни,

пулса ми по-равно да звучи —

и какво да диря в тия празни

женски лекомислени очи?

Чувство на презрение пази ме

ти си моя съдбоносен знак.

В мене снежното кипене зиме

с цвят на люляк се примеси пак.

И с лимонен залез вдън душата

глас дочувам в сумрака смълчан:

"Има и за буйствата разплата,

няма да избягаш донжуан!"

Няма да избягам и с досада

виждам, че на всичко съм готов —

да очаквам цвят след снегопада,

да наричам тръпките любов.

Но каквото стана, вече стана

и обичал толкова жени,

не прощавам ничия измяна,

щастие дано ме осени.

***

Черният човек

Друже мой, друже мой,

аз съм много и много болен.

Сам не знам откъде е дошла болестта.

Сякаш вятър свисти

над полята безлюдни и голи

и засипва ума ми

с алкохол, като с жълти листа.

А главата ми маха с уши,

както птица с крилата.

На врата й увисват

краката ми, вече без мощ.

Черния човек,

черния, черния,

черния човек

сяда до мен на кревата,

черния човек

не ми дава да спя цяла нощ.

Черния човек

носи книга със гнусни страници

и гъгнещ над мен,

като над мъртъв монах,

ми чете за живота

на някакъв негодник и пияница

и всява в душата ми мъка и страх.

Черния човек,

черния, черния.

"Слушай, слушай —

мърмори ми той, —

има в книгата ценни

мисли и планове.

Славно живял е

нейният герой

в страна на ужасни

крадци и шарлатани.

Декемврийският сняг

там е дяволски чист

и фъртуни навяват

къдели малки!

Този човек бил авантюрист

от най-висока

екстрена марка.

Бил той изящен

поет при това.

Малка, но ловка

сила имал.

И една четирийсетгодишна жена

наричал мръсница

и своя любима.

Щастлив съм — казвал —

с ловък ум и ръце.

А несръчните

са нещастници известни.

Нищо, че често

на мойто сърце

причиняват мъка

фалшивите жестове.

В бури, в жестоки,

в страшни беди,

в плен на мъчителни

мисли и чувства,

да имаш усмихнат, безгрижен вид

то е най-висше в света изкуство."

Черни човече,

та ти хитруваш!

Нали нямаш службата

на водолазите.

Твоят поет не ме интересува.

За друго, моля,

чети и разказвай.

Черния човек

блещи в мене гледец

и очите му бълват

синя гадост.

Сякаш иска да каже,

че аз съм крадец,

ограбил някого безсрамно и нагло.

Друже мой, друже мой,

аз съм много и много болен.

Сам не знам откъде е дошла болестта.

Сякаш вятър свисти

над полята безлюдни и голи

и засипва ума ми

с алкохол, като с жълти листа.

Вечерта е студена.

Мълчи кръстопътя.

И приятели няма да ме посетят.

В ситна пухкава вар

равнината белее се смътно

и дърветата в двора

са конници, спрели сред път.

Плаче някъде в тъмното

птица зловеща

и дърветата-конници

се обаждат с копитен звук.

Ето, черният идва

и сяда в креслото насреща,

приповдигнал цилиндър

и небрежно отметнал сюртук.

"Слушай, слушай —

шепти той хрипливо в нощта

и над мен като сянка пада. —

не съм виждал никъде

крадец на света

от безсъница глупава

тъй ненужно да страда.

Ах, навярно си сбъркал!

Нали е луна.

Още липсва ли нещо

на туй святче, във дрямка потънало?

Може би "Тя" ще дойде

със своите дебели бедра

и ти пак ще четеш

свойта лирика болна и тъмна.

Ах, обичам поетите!

Забавен народ.

В тях намирам различни

за сърцето познати историйки —

на пъпчива курсистка

дългокос идиот

за звездите разказва,

свойта полова страст изразходвайки.

В едно селце,

не помня кое,

Калуга, Рязан ли,

преди години

живяло в просто семейство

момче

с жълти коси

и очи светлосини.

Но станал той възрастен,

поет при това.

Малка, но ловка

сила имал.

И една четирийсетгодишна

жена

наричал мръсница

и своя любима."

"Черни човече!

Твоят лиричен ум

има слава отдавнашна и

безнадеждна."

И вбесен, разярен,

аз го удрям с бастун

по муцуната зла,

между веждите.

Няма месец.

Синее в прозореца ден.

Ах ти, нощ,

изигра ме ти глупаво.

Аз с цилиндър стоя.

Няма никой край мен.

Аз съм сам…

с огледалото счупено.

***

Писмо до майка ми

Скъпа моя, още ли живееш?

Аз съм също жив. Привет от мен!

Нека тиха светлина се лее

пак над твоя дом благословен.

Пишат ми, че с някаква тревога,

без сама да разбереш защо,

ти излизаш, ти ме чакаш много

в старото износено палто.

И сънуваш все едно във мрака,

в мрака на притихналата нощ —

сякаш във пиянска свада някой

е забил в гръдта ми фински нож.

Нищо, скъпа. Успокой се. Зная,

туй е само тягостна игра.

Аз не съм пияница отчаян,

та далеч от тебе да умра.

Аз съм като нявга пълен с нежност

и едно мечтая мълчешком:

да забравя мъката метежна

и да се завърна в своя дом.

И ще дойда. Нека в цветна пяна

само пролетта да прозвъни.

Ала ти недей ме буди рано

както някога, в ония дни.

Не събуждай нищо отшумяло,

старите надежди нека спят!

Много рано загуби и жалост

трябваше да срещна в своя път.

Аз не искам никаква награда.

Миналото вече отзвъня.

Ти си моя помощ и отрада,

ти си моя ясна светлина.

Забрави за своята тревога,

не ходи на старото место

и недей, недей ме чака много

в старото износено палто.

***

На кучето на Качалов

Дай лапа, Джим, за добър ден.

Такава лапа друга аз не зная.

Я хайде срещу месеца студен

в притихналата нощ да си полаем.

Дай лапа, Джим, за добър ден.

Мирувай, гълъбче, не се върти,

стреми се простите неща да проумееш.

Живот какво е, не разбираш ти,

не знаеш, че си струва да живееш.

Да, твоят господар е знаменит -

гъмжи от гости къщата старинна,

усмихват ти се - лаеш ти сърдит,

погалват те по нежната коприна.

А ти по своему си дяволски красив,

доверчив, мил - ти всекиго вълнуваш,

като пиян, приятелю игрив,

при гостите се вреш и ги целуваш.

Мой мили Джим, сред говор, шум и смях

седят тук хора звани и незвани,

но най-безмълвната и тъжна между тях

не си ли виждал в гостите желани?

Ще дойде тя, тогава те заричам

ти вместо мене в оня чакан час

ръката нежно й лизни за всичко,

в което съм виновен и невинен аз.